‹Серотонин› е тежък за четене роман, на моменти мъчителен, заради философските въпроси, които неизбежно поставя, при все че се чете бързо. Увлекателно и талантливо написан е. Основна тема е самотата, убийствената, безпощадна самота, непреодолимата депресия и мъка по това, което е могло да бъде щастие и пълнота. Според мен тази тема, този сюжет би бил абсолютно невъзможен преди 100 години, а днес е така автентичен и правдив. Такъв е животът днес и занапред, дори сексуалността, иначе винаги присъстваща брутално-реалистично при Уелбек е минало невъзможно.

Както по-горе споменах, ‹Серотонин› не никак е лесна книга, но, като всеки Уелбеков роман, е изключително силна. Провокативна, недопускаща да бъде пренебрегната. Може привидно да звучи тривиално /то кой от самотните Уелбекови герои – мъже не е подвластен на депресията/, но тук самотата и депресията са тотални, непреодолими плаващи пясъци, от които е невъзможно да се измъкнеш, а само можеш да констатираш потъването…( „…Бях познал щастието, знаех какво означава, мога да говоря компетентно за него, познавам и края му, онова, което се случва обикновено след това. Едно-едничко същество ти липсва и всичко е безлюдно, както казваше онзи… (Алфонс дьо Ламартин)“…).

‹Серотонин› е написан с типичния леко ироничен, брутално-реалистичен стил на писателя, сексуалните сцени присъстват с характерното хладно описание на детайлите, но при все това са само минало, не са тук и сега, не са действителни, вече не са на дневен ред за потъващия човек…

И все пак депресията, самотата и изгубените смисли, изгубените шансове не са поднесени като някаква сълзлива драма, като някаква тегоба, а като нещо естествено, сякаш това е единствено възможния ход на нещата в света..(„…в крайна сметка не можем да направим нищо за живота на хората, казвах си аз, нито от приятелството, нито от съчувствието, нито от психологията, нито от разбирането на ситуациите има някаква полза, хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно…“)

Самотата е смазваща, никакви надежди и вероятности за хепиенд за героя няма. От самото начало е ясно, че пътят е само надолу.

Мимоходом и ерудистки се минава през теми като настоящето и бъдещето на ЕС – посредством съдбата на Емрик, който се самоубива на протест на фермери, отчаяни, обезкуражени и в невъзможност да оцелеят при безумната плановост, система на квоти и пр. правила, които довеждат френските земеделци до разорение. Образът на фермерът – благородник, реликва и спомен от едно невъзможно вече минало, предопределеният провал на бунта за промяна, отново водят читателя към извода, към единствено ясния извод-финал за бъдещето – крах на човешкостта, която не може да съществува в самота. („…Следователно бях сам на земята, както пише Русо, вече без брат, без ближен, без приятел, без общество освен своето собствено. Доста съвпадаше, но приликата свършваше тука…За разлика от Русо не можех да кажа, че съм „отхвърлен от обществото с единодушно съгласие“: хората не се бяха по никакъв начин съюзили срещу мене; беше станало просто така, че нищо не беше станало, че моята връзка със съвета, от самото начало ограничена, беше станала постепенно никаква, докато вече нищо не можеше да предотврати свлачището…“)

Още:

Кратки ремарки и цитати, които субективно ми харесаха заради сарказма на Уелбек:

„…университетските години са единствените щастливи години, единствените години, когато бъдещето изглежда открито, когато всичко изглежда възможно, следва животът на възрастен, професионалният живот не е нищо друго освен бавно и постепенно затъване, няма съмнение, че именно поради тази причина младежките приятелства, онези, които завързваме през студентските си години и които са всъщност единствените истински приятелства не оцеляват никога след навлизането ни в живота на възрастни, избягваме да срещаме отново приятелите си от младежките години, за да избегнем сблъсъка със свидетелите на пропадналите ни надежди, с очевидността на собственото ни крушение.“

„…Обикновено хората не знаят как да живеят, не са истински запознати с живота, не се чувстват никога напълно удобно в него и започват да преследват най-различни цели, повече или по-малко амбициозни, повече или по-малко грандиозни, зависи, обикновено естествено не успяват и стигат до заключението, че е било по-добре чисто и просто да живеят, но също така обикновено е твърде късно…“

„…в крайна сметка не можем да направим нищо за живота на хората, казвах си аз, нито от приятелството, нито от съчувствието, нито от психологията, нито от разбирането на ситуациите има някаква полза, хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно, с някои пропуски, с някои слабости, когато се намеси болестта, но действа до края, до последната секунда..“

„Не се надявах на нищо, осъзнавах напълно, че няма на какво да се надявам, анализът на положението ми изглеждаше изчерпателен и точен…аз бях навлязъл в безкрайна нощ…“

„…Имам чувството, че вие просто умирате от мъка…“

„…колко е вярно, че в нашите собствени драми ни утешава съществуването на други драми, които са ни били спестени…“

Даниела Симеонова-Коруджиева
www.koroudjieva.eu