“Вестникът – един ден” – роман от Милена Бойчева

(извадки )

На работа съм.  И “Тя” ще нервничи. Тя е Корнелия. Страховита. “Висока топка”, “Фърст журналистка”, “Тигрица на занаята” и шефка на моя отдел.  Такава е според “Свръх началството”, което особено държи на нея.
И вече чувам  гласа й.  О, нейният глас! Той има консистенция. Той не е звук, той е вещество. Той може да е шкурка, която дращи по душата ти. Може да е свредел, бургия. Може с него и да рендосваш черчевета. Понякога наподобява синтетична пушечна, рядка, акварелна, сива градска кал – когато говори с подчинени – отрепки в кариерата като нас, или шофьорчета, портиерчета и прочие безпрестижност.  Може да е истеричен писък, който да вдигне цяла махала на крак, когато някой нещо не е сторил по волята й.  Когато увещава някого за интервю той добива мазната протяжност на провикващ се плажен сладоледаджия.

Но лаконичното обобщение за нея е “емоционален тиранин”.  Понеже тя самата е безчувствена. Душата й се препитава чрез засмукване на околните. Нервира ги, гневи ги, обижда, разплаква. Подръчно сечиво й е гласът.  В състояние на ярост той достига фази, наподобяващи инфра звук или ултра звук (както предпочитате), дето го възприемат и възпроизвеждат само прилепите и…електронните устройства.

За такива като Корнелия  в селото на маминка се казваше, че ако плюят на двора ще изтровят кокошките. Корнелия кокошки не трови. Тя цели с плюнка “Голямото Добрутро” в политиката. Щом шефовете й заръчат. Или ако тя някого възненавиди. Тогава умело и с упорство убеждава началството, че си заслужава дразнителят й да бъде “отшибан”. Или да му се резне главата до кръста. Ала, моля, моля, преди да действа, с котешка стъпка опипва почвата – да не би съответният неин омразник да е драг на Главния или зам.-главните… Тогава бие отбой.

Не ща да мисля за нея. Не ща да ми е загнездена в съзнанието като кърлеж, по-лошо – като кучешка тения, която броди по целия ми организъм. ( А е! И то как само е вкопчена!) Тя е моят ехинокок, както се нарича тенията на медицински език. Не го ща, не ща да отвъждам  паразита Корнелия в менталното си тяло! Достатъчно е, че предстои да я видя.

…

Пред барчето стърчат двете репортерки от социалния отдел. Хубави момичета с унили физиономии.
– Какво сте се ошмулили такива? – подпитва ги баш Анчето, вадейки голяма тава с гювеч от фурната.
– Не питай, Анче. Дай ни две кафета, един билков чай с мед и две “Морени” – вяло поръчва Мирослава.
– О, баба ви ще закусва тук, а? – догажда се Анчето по поръчката, че шефката им, която тя безцеремонно нарича “баба” е на линия и тормозът над момичетата вече е почнал. – Е, днес що прави баба ви?
– Пощуряла е покрай заешката чума. Хукнала е от сутринта да репортерства заради хонорара – жалостно споделя Тита. – А нас ни побърква да звъним на разни ветеринари. От осем сутринта ни юрка.
– Зер, то от заешката чума ще изскочи голям заек в банкомата – уместно заключава Анчето, понеже Дора (т. нар. от нея  баба), най-възрастната журналистка в “Големия вестник” и негова свещена крава, хич не е безразлична към паричките. По-повечко да си има, и най-повечко. Макар че на мен ми е симпатична – с едро скроеното си тяло, със стремителната си походка, с непокорните си, прошарени коси на букли, с гневливия си нрав, с мъжката сила, която излъчва, с упорството да прокарва теми, към които началствата са безучастни.

Другото Анче, сякаш угадило, че дедуктивно се сещам за Корнелия, се обръща  към мен:
– Сладурче, а твоя вампир? Днес пак ли ще изпише половината вестник? Щото вчера, където и да прелистя, все Корнелия виждам.
Усмихвам се накриво и не отвръщам. Тя знае какво пия сутрин и пуска машината за капучино, разтваря ми таблетката “магнезий” в чешмяна вода.
– А-а-а, днес може и целия да го напише – вмята Драго, докато пренася кашоните с продукти.
– Стига, де! Престанете с тая Корнелия – роптая аз. – Без друго ей сега ще я видя.
– Аз се чудя! – гръмко се произнася баш Анчето. – Чудя се защо господин Шефа ви не разпусне редакцията и не остави само Корнелия и баба Дора. Те двенките да си пишат вестника, а на него – ем евтинко да му излезе, ем да не се охарчва излишно за ваште заплати…
– Става, става! – одобрявам идеята. – Да си отразяват, анализират, коментират… Но няма да стане.
– Няма, я! – провиква се Живка откъм умивалника изотзад. – Амчи кво ще правят сами като няма кого да тормозят?
Права е Живка май-май. Ний, тревопасните драскачи затова сме тук – за плячка на стръвниците. Или за фон. Ние сме им сфуматото, пред което да се перчат позьорски като Джоконди.

Смъквам се с тегава неприязън към нашето стайче. Зървам в остъклената голяма зала на инфо-то подранили репортерки пред компютрите. Те имат особена бледност. Не сивеещата бледност на чиновника, а някак фосфоресцираща в неонови нюанси. Сякаш кожите им попиват вечерното осветление и сутринта го излъчват. Страхил, зам. шеф на инфоотдела преглежда днешния печат и сумти. Стеле се  остатъчен лъх на верижно вечерно пушене. Чистачки в сини манти се суетят в коридора.  Досами предверието на клозета пушачът пали първа цигара с първото кафе на крак. Край него минават излизащите от асансьора, свличат палта вървешком зимъска, а лятос се загръщат, понеже климатикът бичи на най-ниски температури (все нещо не му е наред) и процеждат забързано “здрасти”.  Всеки се задава по своему.

Влизам в нашия кът, също стъклен аквариум, долепен до залата на инфо-то. Пред очите ми се изпречва портретът на Свещения Генерал, окачен над писалището на Корнелия. В парадна униформа, самодоволен и наперен. Така гледа нашият дакел като докопа изпод кревата чорап. Явно Генерала се гордее с този си облик, щото подарил снимка на Корнелия, а тя я закачи на фронталната стена. Като влезеш веднага да се респектираш от Генерала. До него е лепнат поздравителен адрес – пак от Генерала: “До Корнелия Колева, началник направление “Политика и общество” в “Големия вестник”. Свещеният генерал, отпреди да направи десант в цивилната политика, май е възприемал редакцията като някакъв род специални войски. Може и да е бил прав човекът. Без друго ходим на работа като на война. Във всеки миг могат да ти прострелят душата. Или да те целне в гръб “приятелският огън” на подлостта.

Под портрета и адреса виси накриво карта на България. Карта на днешната България, а не на Великата някогашна. Факсимиле от величавата карта си беше опнал над главата един колега от друг вестник, в който работих по-преди. Но понеже беше си развъдил той много вътрешни неприятели, един от тях му я беше скъсал. Идва колегата на работа рано-зарана и какво да види – от картата останало само едно парченце около кабарчето в долния десен ъгъл. Колегата, по-късно прераснал в местното Дуче, напорист лъженационалист, още тогава се открояваше с проклетия си нрав и изправи на нокти цялата редакция.

Подложи на кръстосан разпит всекиго от отдела. Кой кога си бил тръгнал, кой какво носил на излизане, кой бил последен, кой дошъл пръв на другия ден. На чистачката мамата й се разгони… Докато дойде ред да инквизира една Толя – мило, скромно и притеснително момиче. Тя така се изплаши, че без малко да се изтърве и хукна с аленеещо лице към клозета, където откри злополучната карта. Стърчала навита на руло до тоалетната чиния. Връчи я Толя тържествуващо на Дучето, а той вместо да се зарадва и да благодари, изсумтя:
– Хм-м-м, да. Е, само дамския нужник не се бях сетил да обследвам.
Кой му сви тоя номер така и не се разбра, но издевателският нрав на Дуди (поради дребничкия му ръст помежду си го наричахме Дуди, Дучко и Душанбе) се открои черно на бяло. Що се отнася до него, той още оттогава беше възнамерил да става политик и най-паче депутат. Питаме го веднъж сериозно и угрижено:
– Ти си добър журналист. Много добър даже. Отличен си! За какъв дявол ти е тая политика?
– Защото ми писна да вземам интервюта. Искам да давам интервюта – намусено отвърна той.

Значи взаимоотношенията политика-журналистика са вземане- даване (алъш-вериш) на интервюта. По-престижна функция от вземането им (журналистиката) е даването (политиката). Всъщност дейността на повечето ни политици не се ли изчерпва с даването на интервюта? Даже Свещеният Генерал, този Аслан на управленско поприще, умре да даде интервю. Пред камера, микрофон, тефтер. И пред метлата на кака Дора чистачката би се изприказал, стига да му засвидетелства интерес. А напоследък, разглезен от услужливостта на медиите, ако се случи някоя журналистчица да му отправи плахо щекотлив въпрос, Свещеният ръмжи заплашително като звяр, когото галят срещу косъма. Нахвърля се да хапе даже. Голяма суета върлува в политическите среди.

Със съкращения

e-vestnik