Реших да прекарам тазгодишния си летен отпуск в Германия заради реда и дисциплината след хаоса и простотията в България. Ангажирах лично хотели по ИНТЕРНЕТ и подбрах грижливо маршрута – Мюнхен-Хамбург-Берлин-Дрезден-Лайпциг-Мюнхен – или обиколка от запад на изток и обратно. Просто исках да усетя промените след падането на Берлинската стена. И дори за миг не си представих, че голяма част от времето и от вниманието ми ще ангажира "Дойче бан" – стриктната (според моите представи) и надеждна германска железопътна компания.

В добро настроение и с големи очаквания потеглих с ранния сутрешен полет на "Луфтханза" за Мюнхен. Самолетът кацна по разписание, но на поне пет километра от международния терминал, до който ни откараха със започналите да забравяме дори у нас автобуси. Последва изкачване на стълби пеша до граничния контрол. "Дребното неудобство" породи съмнения дали усърдните внушения за изключително сърдечните отношения между двете държави през последната година не важат само за управляващите. Или пък сме станали толкова близки, че ни чувстват "свои хора" и не си струва да ни глезят.

Бързото настаняване в хотела (повече от два часа преди нормалния график) и прохладата на Мюнхен след софийските жеги обаче бързо възвърна доброто ми настроение. А на следващия ден потеглих с влак за Хамбург. Преходът отнема около шест часа, които с удобните вагони на "Дойче бан" минават много бързо. Но не и този път. На седалката пред мен една германка кихаше нон-стоп и до Хамбург напълни цял найлонов плик с носни кърпички за еднократна употреба. Влакът закъсня с двайсетина минути – достатъчно, за да могат пътниците, които правят смени, да изпуснат връзките си и да чакат следващите. Слава Богу, аз не бях между тях и с облекчение се упътих към хотела. Там открих с изненада, че в резервацията фигурирам като гражданка на Бразилия от Суарес. Докато поправяхме жителството, останах с впечатление, че служителят изобщо не е чувал за прекрасната ни родина вероятно защото никой преди мен не е отсядал в този хотел или заради бедна обща култура. Стаята обаче беше чудесна, а обслужването – "петзвездно", така че забравих за поредното "дребно недоразумение". Хамбург бе както винаги изискано аристократичен с внушителната сграда на кметството, разкошните фасади на зданията и хотелите около малкото езеро "Алстер" и канала, покоя и зеленината на парковете и забързания ритъм на огромното пристанище. "Отскочих" с "Дойче бан" до близките старинни градове Кил, Рощок и рибарското селища Куксхафен, разположено на Северно море. Пътуванията минаха със закъснения от някакви си десетина минути, които изобщо не ми направиха впечатление.

До поредната "спирка" Берлин пътувах отново с влак. Във вагона имаше шумна компания от германски семейства, които пируваха и викаха през целия път. Влакът закъсня с дежурните десет минути и този път изпуснах регионалната си връзка до другата берлинска гара, така че трябваше да ползвам следващата и да се прехвърлям с багаж на друг перон. Хотелът и прекрасното обслужване отново оправиха настроението ми и на следващия ден се впуснах да "преоткрия" обединената столица.

Реших да вървя пеша, за да усетя атмосферата, като избрах алея "17 юни", пресичаща по дължина огромния парк "Тиергартен". Тръгнах от Колоната на победата. Минах край Паметника на съветския воин, издигнат в памет на 2000 руски войници, паднали в битката за Берлин (запазен и чудесно поддържан до ден днешен). Обиколих сградата на правителството на канцлера Ангела Меркел и стигнах до Бранденбургската врата. След това продължих покрай посолствата на САЩ и Русия по прочутата "Унтер дер линден", минах през комплекса на музеите (известен като "Островът на музеите"), берлинската катедрала и стигнах до площад "Александер плац". След това се върнах до елегантната "Фридрихщрасе" и по нея се упътих към запазената част от Берлинската стена. Видях популярния "Чекпойнт Чарли" – бившия пропускателен пункт между Източен и Западен Берлин, където в упор са се гледали американските и съветските постове и който сега е просто туристическа атракция. Оттам свих към мемориала "Топография на терора", издигнат до запазената малка част от съборената Берлинска стена (където са били щабквартирите на "Гестапо" и "Ес Ес"). Последен в обиколката ми бе "Потсдамер плац" – най-популярният площад на Берлин – символ на новите технологии и на модерните архитектурни решения. Когато се прибрах в хотела, пресметнах, че съм изминала повече от десет километра, "напоени" с много противоречиви исторически събития. И макар че обединението на Германия вече отпразнува своята 20-годишнина, не ме напусна усещането, че градът продължава да е разделен. Хората в източната част са бедни и зле облечени, има много просяци, а в бившия Западен Берлин се чувства силно влияние от Изток. Започвам да разбирам защо одобрението за политиката на госпожа Меркел пълзи неумолимо надолу, а правителството й губи провинция след провинция.

Следващите два дни посвещавам на Потсдам и на многобройните му дворци, старини и крайбрежни паркове, привличащи многобройни туристи. След което поемам с "Дойче бан" за Дрезден.

Този път влакът е международен и си има собствено име – "Йоханес Брамс". Изпитвам ужас от "титулуваните" превозни средства, откакто пътувах с един "Чизалпино" от Лугано до Милано в страхотна блъсканица и хаос. "Йоханес Брамс" се оказа от същата порода. Пристигна на централната гара на Берлин изневиделица, без никой да го обяви официално. Едва не го изпуснах, докато си търсех вагона и запазеното място, защото не беше надписан. Вмъкнах с в претъпканото купе с нищожно място за багаж и трябваше да държа част от него на коленете си. Слава богу, че преходът е кратък (малко повече от два часа с дежурното закъснение).

Дрезден обаче си заслужава да бъде посетен. И по-специално старата му част, която никакви превратности на съдбата не са успели да съсипят. Разкошните фасади на двореца, на галерията, на катедралите и на сградите по протежението на река Елба и съдържащите се в тях "съкровища" са запазили величието на отминалите епохи. Новите квартали са типично "съветски" и навсякъде се чува руска реч. Обслужването и общуването между хората са запазили чертите на бившия "източен" блок, съчетани, разбира се, с прословутата германска коректност.

След Дрезден спирам "пътьом" в Лайпциг и оттам отпътувам за Мюнхен. Въздъхвам с облекчение, защото познавам добре града и хотела, в който отсядам за трети път и го чувствам почти като собствен дом. Дори не подозирам, че най-голямото изпитание тепърва предстои.

Всъщност сама си навличам неприятностите, защото бях решила още от София да отскоча до алпийската гордост на Германия Гармиш-Партенкирхен. Пък и се бях затъжила за високите Алпи. До курортното градче се пътува около час и половина и на всеки час има влак. Поради ремонт на линията обаче влакът пътуваше само до гара Murnau и оттам извозваха пътниците с автобуси. На отиване всичко мина гладко и дори се зарадвах на този ремонт, защото с автобус човек успява да види повече неща. Връщането обаче се оказа истински кошмар. Първо в Гармиш-Партенкирхен ни натовариха (хора и багаж) на един автобус, напомнящ нашите стари возила, които пътуват между селата. Имаше доста англичани, приемащи с присъщата за тях деликатност нелепото положение, макар че една дама около 40-те не криеше потреса и безпокойството си, защото (както разбрах по-късно) "гонеше" самолет. На гарата се качихме на влака за Мюнхен и отдъхнахме спокойно, но се оказа, че радостта ни е преждевременна, защото на третата спирка ни съобщиха, че трябва да слезем и да се прехвърлим на друг влак, след което отново да направим смяна…Тази информация бе изречена само на немски и половината пътници изобщо не разбраха за какво става дума. Слава Богу, намери се един германец с учудващо превъзходен английски, който ни събра около себе си да ни упътва. Прехвърлихме се на другия перон, където трябваше да мине новият ни влак (англичаните мъкнаха багажите си по стъпалата, защото нямаше ескалатори). Група възрастни чужденки пък направо си останаха в стария влак, като твърдяха, че той щял да пътува до Мюнхен… някога.

След малко съобщиха (отново само на немски), че новият ни влак ще закъснее с 20 мин. и ще пристигне на друг перон. Тичането с куфарите се повтори, този път в обратна посока, само за да бъдем върнати от двама железничари, които твърдяха, че този влак никога не идва на техния перон. Всъщност "благата вест" ни съобщи англоговорящият германец, защото служителите на "Дойче бан" знаят само родния си език. Тогава дори на спокойния германец му прекипя и той доста кавгаджийски потърси сметка на железничарите. На тях обаче, точно както на типичните български чиновници от жп, не им мигна окото и от последвалите оживени ръкомахания и мимики разбрах, че те нямат никаква вина и не знаят защо колежката им е съобщила подобно нещо по високоговорителя. Напомнят ми за вица за двамата шопи, които чужденци, пътуващи в една кола, спрели, за да питат накъде да карат. Пътниците задали въпроса си на няколко езика, но нашите нищо не разбрали, защото знаели само шопски. Накрая чужденците си тръгнали, а единият шоп рекъл на другия: "Виде ли, като не знаем езици, не можахме да упътим ората". А другият отговорил: "Е па, те като знаят, оправиа ли се?"

Накрая и моите нерви не издържаха и макар че нямах багаж, нито гонех самолет, казах на любезния германец, че никога не съм си помисляла, че подобно нещо може да се случи в Германия. А той много притеснено се извини, макар че нямаше никаква вина. Да види как се чувстват някои от нас в хаоса в България!

След повече от два часа се добираме до Мюнхен, където "гонещата" самолет англичанка ми казва, че полетът й е след 50 минути или точно колкото пътува регионалният влак до аерогарата. Не знам дали е успяла да отлети за Лондон, защото сподели, че е адски уморена и изобщо не може да тича с куфарите. Разчиташе единствено, че е в списъка на пътниците за полета и евентуално могат да я изчакат. Пожела ми късмет, макар че тя имаше най-много нужда от него. Пък можеше и да се лъжа…

Моят полет от Мюнхен до София обаче протече почти нормално. Отново ни отведоха с автобуси, след като бяхме слезли пеша четири етажа (което ми напомни за топлите ни отношения с госпожа Меркел). Трафикът бе много натоварен и самолетите се бяха наредили на пистата за излитане като таксита – гледка, която бях виждала само в Мадрид. Макар че излетяхме с половин час закъснение, пристигнахме в София само пет минути по-късно. В това отношение "Луфтханза" е желязна.

Сега, като си спомням преживяното с "Дойче бан" и посетените места, си мисля, че все пак имаше и хубави неща. Например релсите бяха по местата си, нямаше изскубани проводници, а високоскоростната отсечка между Мюнхен и Нюрнберг (по която влаковете развиват до 300 км в час) успява да стопи по-голяма част от закъсненията. "Народните" вериги за дрехи C&A и H&M, където повечето стоки ми приличаха на втора употреба, бяха пълни с народ. Майки с колички и с по две-три дечица (които все повече започват да приличат на пищящите българчета) хукваха по магазините от ранни зори и пълнеха огромни пликове с покупки, а наденичките, пиците, закуските, сандвичите и традиционните бири бяха готови за консумация много преди обяд. С две думи – удоволствията на простосмъртните. Пък и защо ли да бъдем чак такива интелектуалци?

Цветанка Славова

banker.bg