EUR
Зареждане ...
Интервю на Ели Маринова с Георги Тошев
Дълго време още ще свързваме лицето и името му с “Другата България” по бТВ. Георги Тошев бе познат доскоро като водещ на предаването, което успя да ни покаже другото измерение на България. След 8 години той го напусна и се зае с всичко онова, за което не е имал време дотогава. Бе част от риалити шоуто “Мюзик айдъл”, направи филм и написа книга за актрисата Невена Коканова, филм за Би Би Си, в който разказа историята на 4 семейства от Ню Орлийнс, останали без домове след урагана “Катрина”. Георги Тошев е филолог и журналист по образование. Работил е във вестниците “24 часа” и “Континент”. В момента е главен редактор на сп. „Макс”, автор на предаването „Непознатите” по бТВ, шеф на пресцентъра на Международния театрален фестивал “Варненско лято” и още куп други интересни и многолики занимания.
Ели Маринова: Тази година Международният театрален фестивал Варненско лято обръща специално внимание на свободните творци. Защо?
Георги Тошев: Като страничен наблюдател мога да кажа, че ситуацията в българския театър е такава: държавните театри отчитат масова продажба на билети (може би така е правилно), за да получат субсидии. Но в бройката продадени билети невинаги се оглежда качеството на театралния процес, качественият спектакъл. Държавният театър има ясна политика. Тя е определена и повечето театри в България са изградени на една стара структура, позната в Източно европейския блок с тежка администрация. Те са принудени да оцеляват. Независимите творци в България обаче нямат сцени. Те играят в кафенета, пространства, непригодени за театър. Някога там се случват интересни неща. Така се случи със спектаклите „Пеперудите са всъщност изтребители“, както и „Първа любов” – много награждавано представление, което открои двама актьори. Независимият творец е оцеляващият творец. В неговото оцеляване няма драма, но има един красив патос на мислещ, търсещ, спокоен, неоял се човек, за който театъра е мисия. Този акцент показва, че фестивалът се развива и че във време, в което се затварят всякакви места за изкуство, тази възможност на независимите творци да търсят своите сцени, да бъдат видени от театралните директори, от мениджърите на други фестивали най-малкото им дава самочувствие, че са необходими.
Е. Маринова: Свидетели сме на много бързо развитие на съвременните технологии. По ваши наблюдения дава ли индикация интересът на публиката на театралния фестивал, че това изкуство ще оцелее? Как мислите, а след 100 години?
Г.Тошев: Театърът е живо изкуство и той има абсолютното бъдеще. Каквито и технологии да се появяват, където и да навлизат, това е въпрос на мода, на тенденции. Лицето на театъра е този жив контакт, тази неповторимост на мига, която се случва тук и сега и никога повече не се повтаря. Умира звукозаписната индустрия, все по-малко се правят дискове. Сега са времената на синглите, на един-два хита от музикант или певец. В същото време големите певци, големите групи се събират и тръгват на турне, защото публиката е готова да даде в пъти по-висока цена, отколкото струва един компактдиск или да download-неш песните. Предпочита да види артиста, да чуе песните на живо, макар че невинаги живото изпълнение е по-качествено от този на звукозаписното студио. Във времето на социални мрежи тази неистова необходимост да се срещнеш с живите очи, с живата емоция и изпълнение обрича театъра на вечност. Това е добрата новина. Вижда се и във Варна. Тази година Варна се обръща към танцовия, движенческия театър, към нови експериментални форми, които са на границата между театъра и инсталацията, към визуалните изкуства и операта. Те са други разновидности на театъра и всичко, което ги обединява е живият контакт и неповторимост на мига. Ние имаме нужда да прегръщаме хората, които обичаме, да се вълнуваме, да предаваме енергия. Е, това е театъра. Дори когато излизаш от спектакъл, който не ти е харесал, там, на сцената се е случило нещо, което те е натоварило, докоснал те е, отговорил е на моментното ти състояние, но при всички случаи живото изкуство преминава през теб и оставя своя отпечатък.
Е. Маринова: Какво мислиш за телевизионната халтура? Предпочитам да не назовавам конкретни заглавия на телевизионни предавания, но знам, че сам ще се сетиш. Как „помагат” те за духовното оскотяване на нацията?
Г.Тошев: Телевизионна халтура е имало винаги. Тъжното е, че в момента тя дори не е халтура. В телевизията се виждат неща, които не само не са конкурентноспособни, но след Калотина те биха били забранени, немислими.
Е. Маринова: Но те влияят..
Г.Тошев: Да, така е, но аз мисля, че всеки един от нас може да натисне копчето off и да реши проблема си. Добрата новина е, че хората, които гледат телевизия намаляват значително. Преди години телевизиите се хвалеха с предавания и продукция, гледана от 1,5 млн. зрители. Днес 600 000 гледали някакъв сериал и те казват ”Ние бихме всички”. Да, но 600 000 хиляди на 7 млн. не са много. Истината е, че нагласата на публиката много се промени. Тя вече има информация. Грешат ръководители на медии, които мислят, че всичко е за всички. Не. Печелившата медия и в частност телевизия е тази, която предлага различни формати за различни хора. Тогава ти в своя канал, в своята медия ще имаш различни социални групи. Едни харесват турски сериали, други – български, трети – документални предавания или пък развлекателни. Халтурата е когато няма талант, когато се удря на печалбарство. И аз няма да давам примери. Но едни много добри телевизионни професионалисти, както и хора, дошли от театъра с годините пред очите на публиката се сгромолясаха. Тъжно е за тези от тях, които наистина са били талантливи и преди това са ни изненадвали с наистина сериозното си отношение в професията. Аз не ги съдя, защото това е въпрос на оцеляване. Друг е въпросът какво ще остане от това. Много от програмите няма да имат щастие след години да бъдат интересни на публиката.
Има много български филми, създадени през 60-те, 70-те години, които и днес да ги пуснеш, забавляват новите генерации. Има програми, които са пълни със смешки, с „битовки”, които след 10 години ще изглеждат толкова безнадеждно остарели и ненужни, че хуморът им няма да е смешен, а напротив – ще е скучен. А няма по-страшно нещо от досадата. Много програми и формати през последните години доказаха, че тяхното неправилно употребяване може да се превърне в жива досада. Аз продължавам да мисля, че българският читател, зрител е доста наясно какво иска да гледа и понеже не му се предлага, той просто натиска копчето на телевизора OF. А младите, работещи хора на около 40 години, които изкарват пари и имат таланта да ги харчат, не гледат телевизия. Казвам това с болка като човек , който работи на това поприще и отсъствието на умна телевизия е проблем. Но аз бих го генерализирал. Отсъствието на умна медия вече е проблем. Защото хората имат необходимостта да се забавляват, но и нуждата да научават нещо ново. Неслучайно новините на всяка медия са най-гледания сегмент от всяка програма. Разбира се, има развлекателни програми, които имат своя успех. Халтураджийството обаче е обречено на забрава.
Е. Маринова: Като заговорихме за медии, има ли понятие „независима журналистика” днес, сега и тук?
Г.Тошев: Смятам, че в момента българската журналистика е в огромна криза, тя не е жанрово разделена, не вади личности. Вади хора, които просто се показват по телевизията. Личността има позиция, личността не е обичана и харесвана от всички, тя е чувствителна, емоционална, тя ти казва нещо ново. Личността носи откривателски дух и любопитство. Мога да кажа като човек, който работи в различни медии, включително за BBC, че отказът на медиите да създават личности, които да имат свобода на словото(според регламента и законите в тази държава) е тъжно явление. Не е необходимо само да правиш скрита камера, медията трябва да прави своите открития за човека. Има едно следващо стъпало, до което ако се достигне, съответната медия може да стои много сериозно и авторитетно. Забързани в дребнавието да се прави рейтинг на всяка цена, да се продава на всяка цена, пропускаме много важни мигове – да се вгледаме в човека. По телевизията шестват изключително скудоумни политици, общественици, компетентни по всички въпроси, но отсъствието на личности, които ти казват нещо е много голям дефицит.Аз като човек, който работи в няколко медии искам да поставям в центъра личности и истории, които има какво да кажат на другите – така, че хората да се идентифицират с тях и по възможност това да ги преобърне или поне за части от мига да ги направи по-умни и по-чувствителни.
Очаквайте 2 част на интервюто