Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 18.06.2024
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

Анкета

Очаквате ли Варна да се развива през следващите години?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Интервю

Марин Марковски: Имам дела като за тв сериали

– Г-н Марковски, вие сте един от най-известните адвокати по наказателни дела. Как започна вашата кариера?

 – Аз учих първо в Търновския университет българска филология и изкарах до четвърти курс. Тогава обаче реших, че професията педагог е крайно неподходяща за мен, и записах право в Юридическия факултет на Софийския университет. В университета имах доста висока диплома, над 5 и бях разпределен като съдия-изпълнител в Елин Пелин. Не можех да стана съдия, прокурор или следовател, защото преди 9 септември баща ми е членувал в патриотичната организация „Отец Паисий“, която се е считала за профашистка. Затова и не ме взеха в казармата като редовен войник, а бях трудовак в Строителни войски. Така че партията и Родината не ми дадоха пушка, а ми дадоха лопата. Но аз съм изключително доволен, защото строихме един завод за хартия на Витоша. Работехме на чист въздух. Комунистите ни хранеха добре. Бяхме млади, радвахме се на живота независимо от това, че нямахме партийно доверие. Освен това работехме близо до Киноцентъра, оттам непрекъснато минаваха статистки и ние ги заглеждахме.

 – Защо не продължихте като съдия-изпълнител?

 – За времето, когато бях съдия-изпълнител, нямам нито един опис, нито едно принудително действие, защото всъщност това е работата на съдия-изпълнителя – да описва имоти, когато се дължат пари на държавата. Но това беше изцяло против моята природа. Аз, който винаги съм се чувствал като свободен човек, трябваше да стана бирник. Обаче се съпротивлявах на съдбата, като не предприех нито едно действие, което да уврежда. И когато ми направиха проверка, се оказа, че за времето, когато съм бил съдия-изпълнител, нямам нито един опис. От министерството се хванаха за главата и веднага ме освободиха. После станах адвокат, но първо в Елин Пелин и после в София.

 – Потомствен адвокат ли сте?

 – Да, моят баща също беше адвокат. Той имаше над 55 години практика, най-дълго практикувалият адвокат в Софийската колегия. Не знам дали това не е рекорд за страната. Почина през през януари 2002-ра, като през декември имаше 19 дела. През цялата си кариера той работеше активно, само че по гражданско право. Това е една много интересна материя, но работата не е така драматична като в наказателното право. Аз продължих неговата практика, защото той имаше много клиенти, но мен ме вълнуваше човекът с всичките му мъки, страдания, победи и падения. И това ме тласна да специализирам наказателно право. Не знам дали знаете, че във Върховния съд даваха на адвокатите възможност да стават служебни защитници. Много колеги, включително и аз ставахме служебни защитници, без да получаваме пари, защото ни беше интересно да практикуваме.

 – Е, едва ли работите само за слава.

 – Няма равенство между адвокат, който си обича професията, и ламтежа за пари. Вярно е, че ние се препитаваме и издържаме семейства от професията. Обаче невинаги доходите и хонорарите са водещи при решението да поемеш дадено дело. Адвокатите не са взели чантите и не са сложили вратовръзките, за да обират на хората парите. Те трябва да получат възнаграждение за труда си, но повечето от колегите, включително и аз, сме влюбени в професията си. Няма по-интересна работа. Когато на един колега му предложиха да стане министър след 10 ноември, той каза – защо ме понижавате? Престижът на професията ни е свързан с авторитета и с резултатите.

 – Не сте ли получавали упреци, че защитавате престъпници?

 – Често срещаме неразбиране от хората за естеството на работата ни. Те смятат, че отърваваме простъпниците заради парите. Но те са хора като самите нас. Никой не е застрахован, че няма да му се случи нещо, което да го вкара в съда и да се счете, че е извършил престъпление. Този човек не трябва да бъде смачкан, съсипан и докаран до отчаяние. Ние сме тези, които трябва да помогнем и на съда, и на обществото, за да се отнесат с него човешки. Защото историята на цивилизацията сочи, че не жестоките наказания правят обществото по-добро. И когато се борим против жестокостта, ние извършваме неща, които са много човешки. Колкото и нескромно да звучи, ние се приближаваме до лекарската професия, защото защитавайки, помагаме на отделния човек, като помагаме на него, помагаме на всички.

 – Усещате ли, когато клиентът ви лъже?

 – Гордея се, че имам уникален професионален опит в наказателните дела. Вероятно имам и вроден инстинкт, но веднага разбирам, когато клиентът ме лъже. Още повече пък, когато се запозная с доказателствата по делото. Често се опитват да ме лъжат за причината, която ни е събрала. Аз им давам да разберат, че знам какво се е случило и не е необходимо да се опитват да мамят. Законът и моралът на професията повеляват да пазим адвокатската тайна. Това означава, че защитаваме ефективно. В противен случай прокуратурата може да ни изненада с доказателства и да не сме подготвени. По-интелигентните подсъдими знаят, че на адвоката се казва всичко. В България тайната на изповедта не е защитена със закон. В католическата религия тя е свещена и законът забранява да се разпитват свещеници. У нас не е така. То и българите не обичат много да се изповядват, защото на свещениците сигурно ще им пламнат ушите.

 – Смятате ли, че може да се промени законът така, че да се защити тайната на изповедта?

 – Не знам доколко синодът може да поиска промяна в закона, да се гарантира тайната на изповедта. Църквата е едно убежище и за лошите, и за добрите. Ако се промени законът, според мен няма да е лошо. Полицията разполага с лаборатории, с мощен апарат, който може да установява престъпленията. Има свидетели, има власт, има методики да се докаже едно престъпления, така че да не се прибягва до разпит на свещеник, което всъщност и много рядко се случва у нас. За съжаление сега в затворите влизат много пастори от сектантските църкви. БПЦ не е толкова активна. Има и православни свещеници в затворите, но не би трябвало това да е формално. На хората там това им е необходимо, те страдат и търсят помощ.

 – Сблъсквали ли сте се със съдебни грешки?

 – Има съдебни грешки у нас и много се притеснявам, че напоследък те се увеличават. Аз съм смутен и от практиката на специализирания съд в момента. Той беше показан като съд за определен тип дела. Но се оказа, че постъпва прекалено твърдо и не съобразно изискванията на закона. И ако тази тенденция продължи, няма да е добре за никого. Вярно е, че има увеличение на престъпността, но пътят за борбата с нея е да се увеличават доходите на хората. Те да имат възможност да се докоснат до ценностите на културата. Досега не съм защитавал човек, който ходи четири пъти месечно на театър, нито пък обича операта. Обикновено те не правят престъпления. Възможността да се сблъскаш с културата на Европа – ние сега можем да се движим свободно, да има високо образование и човешка култура, разбира се, да е религиозен. Това са неща, които до минимум свеждат престъпленията. Не само като се четат тежки присъди и се затварят хората като хлебарки в бетонните дупки, а да има борба с престъпността. И ако някой не го разбира това, последиците ще са много тежки.

 – Как гледате на хубавите, млади и интелигентни адвокатки, които напоследък защитават, да кажем най-общо, хора, обвинени в организирана престъпност?

 – Една млада хубава жена адвокатка е допълнителен аргумент пред съдията да облекчи положението на своя клиент. Ако съдията е нормален мъж, разбира се. Ще се пошегувам малко по-грубичко. Аз не мога де се съглася, че колежките защитават мутри. Да, има хора, които участват в престъпни групи и са правили неща, осъдителни според закона. Но тези хора не трябва да губят своя шанс за изкупление на вината, за пречистване. А колежките, кото се явяват по тези дела, без да коментирам тяхната практика, защото не ги и познавам много и не ги следя, те трябва да се отнасят отговорно със знание и култура, с познаване на законите. Принципът, че младият адвокат не е добър, не е верен. Има много млади адвокати, включително и млади дами, които много учат и много работят. Естеството на адвокатската работа не означава агресивност и помпозност в залата. То налага изключителна човешка култура и познания и на законите, и на природата на хората. Затова съветвам младите колеги не само да четат законите, но да се интересуват от литература, от психология, от философия, да се интересуват от изкуство, защото наказателният адвокат трябва да е с много широка обща култура.

 – Напоследък в родните сериали се лансира образа на корумпирания адвокат. Как гледате на този герой?

 – Благодаря за този въпрос, защото гледах сериала „Отплата“. Забавляваше ме липсата на професионализъм в сценария. Това не е някаква интелектуална претенция. Аз се радвам на успехите на българското кино от сърце и не съм кинокритик. Но понеже това, което дават във филма, ми е ежедневие, мога да кажа категорично, че няма случай в моята практика и в практиката на колегите, в който ние да караме подсъдим да не признава престъпление. След като прокурори, съдии и вещи лица имат заключения, клиентът да не прави признания по делото, защото сме го отървали предварително, е абсурдно. Аз не казвам, че адвокатите са ангели небесни. Лично аз не съм давал подкупи, защото не желая да бъда арестуван и орезилен и защото се препитавам много прилично, без да правя престъпления. И второ – обидно е и за този, който подкупва, и за този, който взима подкуп, защото във всеки от нас се изгражда едно вътрешно усещане за редно и нередно. Ние познаваме закона. Когато един адвокат даде подкуп, той се принизява до престъпника. Това се отнася и за съдията, и за прокурора. В името на истината трябва да кажа, че в практиката тези неща ги има, но са рядкост. Няма вкаран в затвора адвокат за подкуп.

– Съществува и тезата, че точно защото познават закона, адвокатите могат да намират вратички в него.

– Да, реакцията е – абе те, понеже са хитри, не ги хващат. Може да са хитри, но все един ще хванат. Но понеже става дума за този сериал, адвокатът в него е толкова гаден, че не само подкупва следователите, прокурорите и вещите лица, но и кара клиентът да не се признава за виновен. И тази смешна борба в душата на човека, който е направил катастрофата! Един вид той е готов да признае, но лошият адвокат го убеждава и черни бялата му душа. Това е много смешно и неправдоподобно. Нека да се обърнат сценаристите към мен, да им дам готовите дела. Има такива дела, по които сценарият направо си е написан, само да снимат протоколите по следствието, само да снимат обясненията на подсъдимите и ще получат бестселъри. Силата на един художествен образ е, че той е част от живота. И това е послание, а посланието, че адвокатите са мръсници и мошеници, аз не го разбирам. Има един принцип, който много смущава хората – адвокатът прикрива истината. Ако подсъдимият не се признае за виновен и иска адвокатът да поддържа тази теза, той е длъжен да го направи, това е смисълът на професията. Понякога се налага да лъжем. Лъжем, защото клиентът го желае, но в рамките на закона. И това не е толкова страшно, защото ще накара прокуратурата да събира повече доказателства, да намери повече свидетели и да направи по-точни експертизи, така че да се докаже истината. Аз лично не се срамувам от това, че невинаги казвам истината, защото го разбирам като предизвикателство към прокуратурата. И най-гениалният адвокат, когато има неоспорими доказателства, не може да оневини подсъдимия. Приказката – хвана майстор адвокат и го оправда, не е вярна.

– За кои наказателни адвокати може да се каже, че са добри професионалисти?

– Въпросът за професионализма на адвокатската защита е много сложен. Когато приключи едно дело, адвокатът трябва да изнесе защитна реч. В нея той трябва да анализира доказателствата по делото, да предложи закона, който трябва да се приложи. С тази реч той трябва да убеди съда. Да го накара да прозре, че този, който е извършил доказано престъпление, не трябва да бъде затрит, защото българските затвори затриват, а не превъзпитават. Майсторството на адвоката е да въздействаш на професионалисти, под чиито тоги често не туптят топли сърца. Трудна работа. В пледоариите на адвоката трябва да има елементи на изкуството, трябва да има художествено слово, интонация, ораторско изкуство. Защитата се крие в думите, а българският език е много богат. Трябва да го владееш. Като застанеш на банката, много е важно да не се прекалява, защото ставаш смешен. Не трябва и да бъдеш много шумен, защото ставаш досаден. Не трябва да си многословен, защото ставаш скучен. Балансът се намира с опита. И най-важното – да си със съзнанието, че зад теб има едно човешко същество, на което трябва да помогнеш. Невинаги кариерата ми е била изпълнена с победи. Имам и поражения, но Суворов казва, че един бит струва колкото десет небити, така го приемам и аз.

 – Кандидатирахте се за председател на Висшия адвокатски съвет, но не ви избраха. Разочарован ли сте?

– Никога не е късно човек да стане за резил. В последните години видях, че адвокатурата е много мачкана. Тя е мачкана не само от държавните институции, но и е принизявана в съзнанието на хората. Според мен причината е в поведението на колегията и на много адвокати. Колегите са уплашени. Един адвокат, като застане на банката, обикновено казва, че прокурорът бърка, че не си е свършил работата. По административните дела – че администрацията не си е свършила работата, по гражданските – че държавата отнема имот или притеснява по различни казуси. Адвокатът е опонент. Това създава настроения, а още повече че той взема и пари на хората. Ние трябва да обясним, че адвокатът си вади хляба, като упражнява закона и кара законът да заживее. Тоест ние сме най-големите борци за демокрация. За съжаление колегите са уплашени и притеснени. Смутени са от отношението на полиция, на администрация, а често и на съда. И понеже аз се чувствам професионален юнак, казах на колегите: искам да си вдигнете главите, да отидем на битка за достойнство в рамките на закона. Колегите не гласуваха изобщо за мен. Софийската адвокатура не беше допусната, а 40% от членовете са софийските адвокати. Елиминираха ги заради процедурни грешки в тяхното събрание. На избора присъстваха адвокати от провинцията и за мен гласуваха само 4 човека. Останалите може би прецениха, че съм прекалено натоварен. А Ралица Негенцова, която беше избрана, има административен опит, била е във Висшия адвокатски съвет в една дисциплинарна комисия, по традиция е в ЦИК. Така че тя е по-добрият избор. Но аз оставих моята програма и знам, че тя ще се съобрази с нея. Моето кредо е – адвокат, това звучи гордо.

 – Имате двама синове. Те ще наследят ли професията ви?

 – По-големият завърши инженерство и работи известно време в Агенцията за приватизация като системен администратор. Сега и той се запали и учи право. Малкият ми син също е юрист и вече десет години практикува. Големият постепенно се запали от професията, а и все пак инженерските заплати са много малки. Е, ние, адвокатите, изкарваме с много труд повече пари.

 – А съпругата ви с какво се занимава?

– Жена ми е учителка по български и литература, вече е пенсионерка. Тя е имала класическа практика – започнала е като млада учителка в 81-во СОУ и се пенсионира в 81-во училище. Като мине през „Младост“, минимум петдесет души я спират, да я поздравят, тъй като била учителка на децата и на техните деца и така нататък.

 – Как си почивате от делата, които водите?

 – Нека да не прозвучи превзето, но обичам да чета. Чета всичко – от Ярослав Хашек, любимата ми книга е „Швейк“, през великолепните творби на Солженицин до всякаква друга литература. Сега чета една страхотна книга за руските евреи. С удоволствие чета и криминални романи. Жена ми също ми подхвърля някакви романи, които аз приемам с недоверие, примерно на Даниел Стийл и Сандра Браун, но като се зачета, се оказва, че са доста добри книги. Рядко гледам телевизия, защото се ядосвам, че много ни лъжат големците. Ама много.

http://www.standartnews.com