Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 25.04.2024
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

Анкета

Очаквате ли Варна да се развива през следващите години?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Арт

Радичков зад кадър

Емилиян Станев и уискито

– Уиски пиех, Иване – отговори Радичков на уточняващия ми въпрос. Кой знае защо реших, че е важно какъв точно алкохол е пиел.

Седяхме в дома му, той разказваше за Емилиян Станев:

– Пиехме „Бяло конче“. Не знам тогава защо „Бяло конче“ беше на мода. Емилиян дори беше занесъл една бутилка в болницата на Димитър Талев. Той опериран, а Емилиян му носи „Бяло конче“ (смее се). И „Блек енд уайт“ пиехме… Емилиян не беше много по пиенето. После минахме на „Чивас ригал“.

В момента, в който разговаряхме, Радичков вече не близваше алкохол. След куп болести отдавна беше забравил за пиенето.

– Като надвиснат облаци, стане такова мрачно, Емилиян ми звъни вкъщи по телефона: „Какво правиш?“, пита. Гледам навън, мисля си. „Кажи на Сузи (съпругата на Радичков – б. а.) да слага кафето, идвам“, казва Емилиян. Това с кафето беше като парола, имаше предвид уиски, но заради жена му…

През годините респектът към Радичков беше се превърнал в страхопочитание. При социализма образът на писателя беше по някакъв начин цензуриран. Според общоприетите представи писател означаваше мълчалив темерут, който мисли, пише и от време на време се изказва „жизнеутвърждаващо“ на някакви писателски форуми и конгреси. И не пие уиски. Същевременно в писателското кафене пиеха на поразия.

Години след смъртта на Емилиян Станев Радичков често го споменаваше. Без съмнение е бил най-близкият му приятел. Говореше за него така, сякаш е още тук. Често разговаряли за лов и жени. Подразбираше се, че по темата за жените Радичков е бил повече слушател, а Емилиян Станев – разказвач. Повестта „Таралеж“, писана през 70-те години, Радичков е посветил на приятеля си. Изписва го с инициали – Е.С. Някои детайли в книгата подсказват темите на разговорите им: „…В свободното си време утешаваше войнишки жени и млади вдовици, когато дивата липа цъфна и чифтосаните патици полудяваха от аромата й, Е. С. попадна на разкошна жена, според неговото лично определение това не беше жена, ами Акропол. …Е.С. се луташе из Акропола, удивлявайки се на античните му изящни форми…“

– Той беше първи редактор на разказите ми. Аз много харесвах това, което той пише – казваше Радичков за Емилиян Станев.

Радичков се ужасяваше от интервюта. Поне така ми се струваше, когато разговарях с него. Усещах как щом му задам някакви въпроси, които му приличат на журналистически, той се стягаше в себе си и мълчаливо ме пронизваше с един дълбок въпросителен поглед, после го отместваше встрани. В очите му надничаше негов вътрешен, Радичков свят, който той пазеше ревниво.

Същевременно беше съвсем естествен. В начина, по който ти разказва някаква история, усещаш селския човек. И писателя същевременно. Понякога в него се прокрадваше един особен стил на говорене като в негърски спиричуъл. Повтаряше като припев последното ти изречение. Или многократно употребяваше някоя дума, с което създаваше ритъм: „… Аз Светослав Минков не познавах. Даже почнах да чета Светослав Минков, когато прочетох в критиката, че аз се влияя от Светослав Минков. Викам – чакай да видя кой е Светослав Минков…“

Калиманица и миналото

За пръв път попаднах при него след един мой репортаж за родното му село Калиманица. Всички смятаха, че селото му е потънало във водите на язовира до Михайловград. По този сюжет е написан сценарият за филма „Последно лято“. Но, оказа се, че селото му е изселено и разрушено с булдозери заради строителството на язовира, а после водата въобще не стигнала до него. Дали е било грешка в изчисленията за нивото на язовира, дали е било презастраховка докъде ще стигне водата, но тя и досега се простира на около километър от някогашното му село. От селото е останало само гробището, паметничето на площада и черквата, която никой не е посмял да събори. Написах нещо като репортаж, което изглежда го е трогнало. Разказах малкоизвестната история на Калиманица. Говорих с негови съселяни. Една стара жена в Берковица, негова леля, разказа как той вече не искал да ходи в родния си край: „Он се размъчва, като дойде. Баща му почина на 35 години. Много мизерно живяха. Мизерия, не знаеш какво е мизерия. Затова он, като дойде и му е мъчно.“

И по този повод се запознахме. Седнахме у тях да разговаряме, заразпитвах го, а той търпеливо удовлетворяваше любопитството ми. Хрумна ми да го попитам дали би искал да отиде да види сега селото си. Прониза ме мълчаливо с очи, направи пауза, после каза: „Това за мен е като една стая, която съм заключил, после съм хвърлил ключа зад гърба си…“

Оттогава го посещавах от време на време, със съзнанието, че е жив класик. И, че след него в ХХI век в българската литература нито ще се появи по-голям писател, нито литературата ще остане това, което е.

Ловът

Един ден скулпторът Чапкънов го покани в ателието си да му позира за портрет. „Отдавна го чаках да стане такъв, заприлича на Волтер“, каза Чапа за Радичков. Станах свидетел на този портрет, снимах ги, докато той позираше. Дори ги записах с магнетофон. Те разбраха чак после. Отначало в ателието настъпи смущаваща тишина. Чапа ваеше с пръсти глината, а Радичков позираше притеснен. Вдърви се и гледаше с онзи свой поглед, когато чувстваше някакво посегателство върху вътрешния си свят. От дума на дума Чапа подхвана темата за лова. Ледът се счупи. Двамата започнаха да се надпреварват да разказват ловните си истории. В разговора Радичков най-спонтанно употребяваше изрази като в разказите си. Тогава го чух да казва знаменитото „Мамка му и прасе“ не като литературен цитат, а съвсем насериозно, докато описваше някакъв лов, в който ударил 4 глигана…

„…Попоглеждам така, пушката я държа и попоглеждам – вляво, вдясно… Изведнъж виждам – едно прасе. Останало е само и се върти в долчината и върви, и идва леко към прасето, което съм ударил. Влезе пак в долчината в едни трънки, храсти, гъсто, не се вижда, и аз го загубих. Викам, бре мама му, това прасе изчезна. И сума време няма никакво прасе. Изведнъж то се появи от трънките, то се ослушвало и тръгна, без да бърза, право към глигана, който съм ударил. Викам, то му мирише на прасе, то върви сега по миризмата. Вдигнах аз леко пушката и го водя. И то дойде, няма едно 10 метра до глигана. И седи така прасето…“

Щом нагази в ловните истории, Радичков неминуемо стига пак до Емилиян Станев: „Той беше истински ловец, познаваше лова, дивеча, природата. Той преживяваше всичко това… С Емилиян съм бил на лов във Воденската гора. И той вика: ще стоиш до мене тука (на пусия до него). Ако прасетата излезнат пред мене, аз ще стрелям, ако излезнат пред тебе – ти ще стреляш, аз няма да се меся. Но ако минат между двама ни, ей тука, и аз, а и ти стреляш. Като ударим по две, казва той, чакаме да отминат и се обръщаме, и отзад пак стреляме. В един гъстак, една просека малка – майко мила, има едно 15 свине, като се изсипаха! Повече обаче към Емилиян, по-малко към мене. Викам – аз няма да стрелям, да си направи човекът лова. Емилиян стреляше с една полуавтоматчна пушка – пам, пам – те минаха, нищо, нито се пръснаха. Той още веднъж – бам, бам. Изчезнаха. Емилиян мълчи. Изведнъж излезе едно зайче и клекна. Той, като вдигна пушката, като гръмна – пръсна го. Викам – такива прасета минаха…(смее се). Въобще не поглежда към мене. Пушката на рамо туря, както е празна вече и в сечината влезе, така 20-ина метра, върна се, носи една шумка. Кръв, вика, има тука, Данчо, кръв има, обаче не пада, не е ударено добре. Не посмях нищо да му кажа.

Той като гръмне патица или фазан нещо – абе, казва, един юрган перушина пусна – замина си (смее се)…“

Радичков имаше навик, като разказва нещо, от време на време да завършва с едно проточено напевно „да-а-а“. Сякаш да подчертае някой факт. Започна да разказва на Чапкънов къде какъв дивеч имало из България и колко е намалял сега. „През 1905 г. шопите в софийско са убивали жерави, хиляди жерави с тояги са ги трепали по царевицата. Да-а-а… Осолявали са ги в качета, той е като пуйка жеравът, и цяла зима ядат осолени жерави…“

По-късно, когато Чапа отля главата му от бронз, глeдах учудено този портрет. Погалих го с ръка. Истински бронзов бюст, одухотворен. По нищо не личеше колко ловни спомени са разказани, докато писателят позираше…

След време му занесох големи цветни снимки – негови портрети, докато позира в ателието на Чапкънов. Наредих няколко на масата в хола у тях, той взе да ги разглежда. Дойде и жена му, наведе се, погледна и каза: „Ей-й как хубаво си излязъл, бе“. А той се обръща към нея закачливо усмихнат: „Че аз съм си хубав, бе Сузи…“ Със същата усмивка друг път посрещаше внука си, кръстен на него, дошъл до тях след училище – „Данчо, Данчо…“ – говореше умилен дядото на малкия Йордан Радичков, който тогава беше в началното училище. Тогава каза, така, между другото: „С децата човек трябва да бъде приятел.“

Разказа ми как навремето ходил сам на лов: „Като стане такова мрачно, аз се заглеждам през прозореца. Жена ми ме гледа отстрани и казва: Айде, приготвих ти раницата. После ми вика такси. Качвам се на таксито и казвам на шофьора – карай към Кремиковци. Стигаме някъде там, а аз му казвам – спри тук. Слизах направо сред полето. И тръгвах пеш. После, когато порасна синът ми, започнахме да ходим заедно…“

Друг път разказваше как ходил на лов с Тодор Живков. При един лов групата на Живков била разположена на най-хубавото място, а Радичков и Емилиян Станев били по-встрани. Специални хора гонели глиганите да излизат на височината срещу групата на Живков. „Големи глигани им изкараха. Появяваха се там отгоре като в театър на сенките…“

Вестниците и журналистиката

Един ден все пак направих голямо интервю с Радичков и го пуснах в столичен вестник, без да го предупредя и без да му го покажа, както му обещах. Но бях сигурен, че няма от какво да е недоволен.

Обадих му се по телефона на обед в една мартенска събота, когато интервюто излезе. „Чичо Данчо – казвам му – да не се сърдиш?“. А той:“Получило се е интервюто, Иване“. Поласка ме. И ме развесели – старият писател употребяваше литературен жаргон от едно време – „получило се е“….

Интересуваше се за вестниците. Самият той е бил журналист дълги години във в. „Вечерни новини“ и „Отечествен фронт“. Обичаше да разказва един спомен за журналистическите си години – как отишъл да пише очерк за някаква ударничка звеноводка в село Гомущица, Ломско. Вечерта останал да спи в дома й, а баща й донесъл диня – грамадна ломска любеница. Изяли я, Радичков си легнал в стаята. По едно време усетил, че нещо го хапе. Запалил лампата, видял, че е пълно с дървеници. Не можал да заспи. „По едно време, след тая диня, поисках да ида по нужда. Отворих вратата да изляза навън, а там едно голямо куче като ми изръмжа…. Ни навътре, ни навън. Динята ме подпира, кучето отвън, дървениците в леглото…“ Тази случка е описал в един свой разказ.

Не харесваше много днешните вестници. Журналисти го търсеха за интервюта по разни поводи и годишнини. Рядко се съгласяваше. Плашеха го. Усещаше, че го използват и вкарват в някакъв калъп, задават му въпроси с някакви негови метафори.

Веднъж му разказвах за „24 часа“, където работех тогава. Той рядко казваше някоя дума за конкретен човек – да изрази недоволство или друго. Говорихме и за Блъсков и Найденов, които бяха шефове на пресгрупата и главни редактори на „168 часа“ и „24 часа“. В онзи момент Найденов напусна скандално пресгрупата, стана главен редактор на в. „Континент“ и оттам нападна бившите си колеги. Разказах на Радичков как Найденов, като отиде в „Континент“, взе 7-8 души от „24 часа“. Радичков слушаше мълчаливо и леко смръщен изкоментира: „То циганското петле върви с миризмата си.“ Досмеша ме. Самият Найденов се гордееше с близостта си с Радичков, пускаше му разкази в „24 часа“, интервюира го.

Телевизията

…Радичков, Емилиян Станев… Кого всъщност го интересуват сега тези неща? Големи имена, днес звучат архаично, като излезли от страниците на учебник по литература. Нещо се случи с книгите. Още преди да успеем да разбулим „цензурирания“ образ на писателя, литературата започна да залязва.

Формално погледнато, във време, когато хората все по-малко се интересуват от литература, Радичков не можеше да се оплаче от липса на внимание. Задаваха му въпроси по най-различни поводи, лепяха му квалификации – самобитен, оригинален, геният от Калиманица… Но медийният интерес и постоянното споменаване на неговите „верблюди, жаби, суматохи“ нещо заприлича на клише.

Писателя, чието име години наред не спираше да предизвиква респект и възхита, го приемаха по-скоро като жив музеен експонат, когото ценят някак по инерция.

На последното представяне на негова книга в НДК – „Нежната спирала“, Радичков се появи като сянка, жълто-бледен и едва-едва седна на една маса, заобиколен от спонсорите на книгата братя Бобокови. Дадоха му един микрофон и, заобиколен от камери и гости, той започна да разказва импровизирано разни неща – как дал пиесата си „Лазарица“ на Рангел Вълчанов и той я напълнил с псувни, защото шопите много псували. Правеше дълги паузи, опитваше се да се засмее. После седнахме с него на една маса – Чапкънов, жена му и др. В този момент влезе Кеворкян. Очаквах да дойде до масата с Радичков и да го поздрави. За мое учудване той мина край нас забързано и се запъти към спонсорите Бобокови, които разговаряха с някого на коктейла. Дори не погледна към Радичков.

Малко преди това тогавашният директор на телевизията Кирил Гоцев пък дойде при писателя, ръкува се с него, наведе се и театрално му целуна ръка, въпреки че Радичков се намръщи на този жест и се опита да се дръпне.

При толкова много признание и уважение на практика не му обръщаха сериозно внимание. Разпитвах го веднъж за участието му като сценарист в телевизията. През 1972 новогодишната програма беше по негов сценарий и се получи феномен, който никой не се опита да анализира и до днес. Лафовете му „висим като паяци в неловко мълчание“, „мамка му и прасе“, „а какво да кажем ние с гайдите?“ влязоха масово в бита на българина. 20 години след това предаване още ги повтаряха.

„То бяха няколко години наред, когато за Нова година ме канеха да пиша нещо и аз все измислях, и с удоволствие ги правех тия неща“, усмихна се Радичков, когато му припомних онова предаване. Но след това десетилетия наред той повече не се появи като сценарист в телевизията. Редуваха се новогодишни програми, почти толкова занимателни, колкото речите на Живков и държавните глави след него. Попитах го – не те ли е канил после някой в телевизията? „Не, повече не. Не ме е канил никой“, отговори Радичков без повече коментар и стана сериозен.

Да имаш такъв оригинален автор, а да не го включиш активно в телевизията… Той остаря, без да използват силните му писателски години.

Йордановден

На Йордановден у тях винаги беше забавно. Телефонът непрекъсното звъни, той вдига слушалката и започва“Благодаря… и ти да си жив и здрав… Благодаря, Рангеле… Благодаря Дончо…Дончо, бе, ти кога празнуваш имен ден?…“ Таман затвори слушалката, дойде, седне на масата и телефонът пак звънне – „Благодаря ви, много ви благодаря, и на вас желая здраве…“ Звъняха му приятели и всякакви хора от цяла България – актьори от театри в провинцията, познати, непознати.

Тази година на Йордановден Радичков беше слаб и уморен. Цял ден го бяха посещавали гости, но беше щастлив, че е ограден с внимание. Телефонът пак звънеше непрекъснато, но той не успяваше да се обади на всички. Слушалката вдигаше жена му и приемаше поздравленията. Радичков беше отпаднал и унесен в себе си. Сякаш усещаше края. Почина 2 седмици по-късно.

Иван Бакалов

снимка – Иван Бакалов

Радичков позира на скулптура Георги Чапкънов