Странно племе сме журналистите – недолюбвани, хулени, но когато имат нужда от нас хората рязко сменят тона и молят:  „Случи ми се еди-какво си, ще напишеш ли нещо?“ Вярно е, че има колеги, които са срам за професията, говорят и пишат неграмотно, използват вулгарни изрази, търгуват с влияние, пишат поръчкови статии, но в кое стадо няма черни овци? Просто в журналистиката всичко е на показ и не можеш да скриеш гафовете си, както в други професии. Нашите глави са пълни с информация, която жадуваме да споделим и по тази причина, когато се срещнем с колеги започва размяна на такава. Започва игра на пинг-понг от думи, непонятна за страничния наблюдател, но както е известно информацията е по-ценна от парите и е интересно да се наблюдава как се „търгува“ тя между пишещи братя и сестри. Да си журналист в България, особено извън София е тежко и неблагодарно занимание. Работата е нископлатена, търчиш от събитие на събитие, пишеш всеки ден, на много места те посрещат с неприязън, и ако не си приел професията си като призвание е по-добре да се откажеш. Преди години се занимавах с частен бизнес и срещнах случайно Хачо Бояджиев, заговорихме се и му споделих, че писането ми липсва. В типичния си откровен стил Хачо ми каза: „Като имаш бизнес защо ти е изобщо да се занимаваш с журналистика?“ Започвам да си мисля, че е бил прав, защото средната заплата в бранша /без София/ е 500-600 лв., а това за интелектуален труд, изпълнен с лишения, заплахи, ненормиран работен ден е обидно и срамно. Когато беше пика в строителството пиех сутрешното си кафе с работници по строежите, които получаваха надници от по 50-60 лв. на ден и ме беше срам да кажа колко получавам. Сега не е по-различно – не може в белите държави журналистите да са високо платени, само в България да работят за мизерни пари. Повдигнах въпроса сред колеги и не получих никаква подкрепа, а реплики от рода, че няма да забогатея, като не ми харесвало да сменя професията и пр. Аз не искам да забогатявам, искам нормално заплащане за труда си, искам да живея нормално без да мисля как ще изкарам месеца. Но журналистите не сме сплотени, ние няма да излезем на улицата и да търсим правата си, камо ли да го направят някакви кухи съюзи и профсъюзи. Истината е, че не се уважаваме помежду си, завиждаме си /то да имаше за какво/, търсим повод да се уязвим, клюкарстваме помежду си, влизаме в безмислени лични войни. С тази психология и нагласа никога няма да постигнем нещо и след 100 години ще работим за жълти стотинки на поредните собственици на медии. Въпросните собственици добре познават пазара на труда, знаят че за едно място чакат много хора и държат журналистите на прага на мизерията. Трябва ли да се учудваме тогава, че някой колега вземал пари, за да напише поръчкова статия или търгува с влияние? Това въобще не ме учудва, не одобрявам тази порочна практика, но понякога безизходицата е по-силна от съвестта, което е жалко, защото човек загубил достойнството си е тъжна гледка.

Иво Югов

barometar.net