Повечето български медии си замълчаха, други проглушиха ушите на аудиторията си колко провокативен, пропаганден и антибългарски филм бил македонският „Трето полувреме“. Но, загубили всякакви новинарски рефлекси и опитвайки се да угодят на официалната политическа линия към Скопие (или по-точно да я налучкат), така и не пратиха кореспонденти в Битоля за откриването на местния кинофестивал. На 15 септември там се състоя премиерата на скандалния филм. Журналистите можеха да го изгледат и след това да го критикуват информирани, да го разнищят дори. Да „притиснат” до стената режисьора Дарко Митревски, да зададат неудобни въпроси на президента Георге Иванов, патрон на кинофестивала, да интервюират обикновени хора. Вместо това като по сценарий от треторазреден пропаганден наръчник се задоволиха с даването на  думата на различни експерти по българския „македонски комплекс“. Които направиха това, което се очакваше от тях – охулиха в аванс филма, познат им само от провокативния трейлър и публикации в македонската преса. Не че постоянните провокации на братовчедите ни в земите край Вардар към всичко българско не заслужават да бъдат порицавани, напротив. Но погазването на азбучните правила на журналистиката от страна на медиите ни и в този случай се наби силно на очи.

От откъслечната информация, която успях да намеря за филма, оставам с впечатлението, че той манипулира и изопачава грубо някои исторически факти, вплетени в една емоционална история за нещастна любов, футболни и други човешки страсти. Преиначаването на фактите е представено много добре в  репортаж на Би Ти Ви за създаването на „Трето полувреме“ отпреди половин година. Всъщност филмът прави скандал с акцентирането върху една тема табу в страната ни, която към днешна дата няма еднозначен прочит. Става въпрос за вината на профашисткия български режим, който администрира териториите във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини, за депортирането на тамошните евреи в лагерите на смъртта. Филмът слага пръст в раната като представя суровата действителност в черно-бели нюанси, без да отчита твърде ограничените ресурси, с които васална София би могла да се противопостави на Берлин по болезнения въпрос, фактическата окупация на тези територии от нацистка Германия и т.н. За тези събития в България се говори с половин уста, а медиите постоянно им налагат информационно затъмнение. Без тяхното  осветляване заслугата ни, че единствени в Европа сме спасили своите евреи от унищожение, ще продължава да нагарча.

Режисьорът Дарко Митревски и компания правят силна антибългарска пропаганда в духа на най-добрите традиции на македонизма, която ще отекне по света („Трето полувреме“ е македонският кандидат за чуждестранен „Оскар“). И на България тепърва ще й бъдат задавани неудобни въпроси за съдбата на „онези” евреи докато македонистите продължават да наливат масло в огъня. Как ще реагират властите в София? Ако съдим по досегашното им поведение спрямо  масираната „кражба“ на наши исторически личности в земите край Вардар, провокацията с „Трето полувреме” и др. подобни, очакванията ни не трябва да бъдат големи. Можем да си представим характерните за българската дипломация  недомлъвки, нови  „червени линии“ в политиката към съседите, които да начертае външният министър Младенов, претопляне на темата за спасяването на евреите и т.н. А българските медии? Ще продължават ли те да бъдат съучастници в бездарните изпълнения на политиците ни по „македонския”, „еврейския” и др. щекотливи въпроси? Или най-сетне ще си припомнят, че първото им задължение е да търсят  истината?

Иво Инджов