Със социалния антрополог  Харалан Александров разговаря Валентина Петкова

– Г-н Александров, през изминалата година като че ли предимно пъшкахме и се оплаквахме от кризата. Случили се нещо добро за нас, българите, през 2012-та?

– Не мисля, че само сме пъшкали и сме се оплаквали. Така беше в началото на кризата, но после хората разбраха, че това не помага, и се захванаха за работа. Активните българи работят повече и полагат героични усилия, за да оцелеят и да запазят бизнеса си. Тези усилия трябва да бъдат признати и подкрепени.

– Икономически наблюдатели казват, че малкият и среден бизнес е смазан, че във фирмите вече работи не по един, а по половин човек? А вие твърдите, че бизнесът се е взел в ръце.

– Така е, и много често този един или половин човек работи за трима. Аз не твърдя, че малкият и среден бизнес процъфтява. Той очевидно загива, смазан от конюнктурата, обезкървен от монополите и предаден от държавата. Твърдя обаче, че хората не мрънкат, а стискат зъби и се борят, мобилизират последните си ресурси. Това поведение може да е обречено, но е достойно за уважение и възхищение.

– Защо е обречено?

– Защото средата е отровна за обикновените предприемачи. Установи се смъртоносна комбинация от икономическа стагнация и лошо управление. Управлението в България е традиционно лошо. Когато икономиката върви добре, както беше преди 5-6 г., това може да бъде компенсирано. Но когато се вихри криза с мащабите на сегашната, ролята на държавата става много важна и управленските провали се оказват гибелни.

– В какво се проваля управлението?

– Списъкът на провалите е дълъг, но в основата, както винаги, е моралният провал. Това е невъзможността да наложи общ стандарт, да не се поддаде на изкушението да привилегирова свои приближени за сметка на останалите. Тъй като на всички нива ограничените ресурси и възможности за бизнес се разпределят с механизмите на властта, макар и по нелегитимен начин, оцеляването драматично зависи от това колко си близък на този или онзи началник. Това не е така изразено в големите градове, където все още има нещо като конкурентен пазар, но е много видимо в бедните райони, които стават все-повече. Закономерно, властта започва да се схваща като единствен маршрут за успех и социално израстване. Интелигентността и талантът, наместо да се насочат към развиване на иновативни предприемачески проекти, които да изтеглят икономиката от кризата, се насочват към властови позиции в държавната йерархия.

Изследвания показват, че младите хора вече не искат да бъдат предприемачи, а държавни служители. Сред най-желаните кариери са тези в полицията и службите за сигурност, които традиционно се асоциират с тайна и безконтролна власт. Тоест младите вече са покварени. Те вярват, че властта е това, което те прави силен и богат. Не активността, не интелигентността и предприемчивостта. Това е истинска катастрофа – бедстващо население и подрастващо поколение, обзето от хищни мераци за власт.

– И въпреки това има читави хора, които по друг начин се справят?

– Да, в тази мрачна ситуация има хора, които продължават да работят и да плащат заплати на служителите си. Познавам предприемачи, които в края на месеца остават с по-малко пари за себе си, отколкото заплатите, които са дали. И макар България отново да е на опашката на благотворителността, все повече хора се солидаризират с най-уязвимите, търсят възможност да ги подкрепят. По парадоксален начин кризата хуманизира отношенията.

– Каква е прогнозата ви за 2013 г.? Ще се развиват ли тези кълнове на добри усилия?

– Прогнозата ми е песимистична. За да се развият крехките кълнове на промяна, е необходимо някой да се грижи за тях. Обществото ни понесе твърде много загуби.То е не просто икономически, но и морално обезкървено, отнета му е вярата в по-добро бъдеще, в перспективата за развитие. В огромното си мнозинство българите днес живеят по-зле от вчера и се борят утре да не живеят по-зле от днес.

Аз многократно съм критикувал пасивността и конформизма, животът по навик, предоверяването на лесни решения и прости отговори, липсата на социално въображение. Но тази критика е етична при що-годе нормални условия. Когато несигурността е повсеместна, когато си застрашен от бедност и не знаеш дали утре няма да си загубиш работата, животът се свежда до оцеляване, хоризонтът на бъдещето се свива до следващите месеци или седмици.

В такава ситуация не мога да виня българите, че се държат неинтелигентно, че тълкуват погрешно събитията, че залагат на грешната алтернатива, че упорито и безотговорно поверяват съдбата си на политически шарлатани и в крайна сметка стават жертви на собствената си глупост. Очевидно като нация не умеем да се учим от опита си, но за сметка на това умеем да понасяме търпеливо страдания и несгоди и някак да оцеляваме. Ще оцелеем и този път, въпросът е на каква цена. Накъдето и да погледнеш, виждаш угрижени, съсипани и обезверени хора.

– Как тогава да си обясним високия рейтинг на ГЕРБ?

– Кой ви каза, че рейтингът на ГЕРБ е висок? Просто на останалите е отчайващо нисък. Разочарованието е повсеместно, остатъчната подкрепа е сдържана, възторзите са дирижирани. Вече няма да видите снимката на Борисов по малките магазинчета и канцеларии из страната, като преди години. Въпреки че ефективно овладя лостовете на властта, че си купи външна подкрепа и че липсва ярка алтернатива, ГЕРБ трудно ще задържи водещата си позиция, ако не успее да пресече спиралата на обедняване и пролетаризиране на нацията.

Нека не се заблуждаваме – в страната назрява негодувание, носи се глух ропот, надигаща се вълна от протести. Това неизбежно ще изостри политическия конфликт и може да доведе до драматични обрати в управлението и – което особено ме притеснява – до отказ от добрите, смислени политики, които това правителство започна.

– Кои са смислените политики?

– Аз наблюдавам социалната политика на няколко правителства и твърдя, че това е първото, което започна цялостна реформа на системата за грижи за деца. Тя е по-известна като деинституционализация – поетапно закриване на домовете и създаване на алтернативни услуги в общността. Това в голяма степен е заслуга на министър Томислав Дончев, който направи чудеса от храброст, за да осигури кръстосано финансиране по няколко европейски програми. Трансформацията на грижите за децата има много по-дълбок и траен цивилизационен потенциал, отколкото недостроените магистрали.

За жалост тя не бе съпроводена с реформа на институционалните системи, натоварени с нейното изпълнение. Архаични управленски структури несъзнавано саботират усилията на правителството. Например Агенцията за социално подпомагане е тежка централизирана структура, неспособна да осъществява политиките, с които е натоварена, тъй като те изискват децентрализация. В подобна невъзможност се намират и други ведомства, като здравеопазването, образованието и пр., и тъкмо затова правителството е толкова безпомощно в социалната сфера. То пропусна да реформира управленските мастодонти в началото на мандата и сега, в изборната година и при засилващи се атаки от всички страни, е почти немислимо да поеме този риск.

– Какви са очакванията ви от новия партиен лидер Меглена Кунева?

– Умерено добри. Кунева е лидер на очакването за нормализация и европеизация на страната, като отговор на нарастващия хаос, произвол и корупция. Но ми се струва, че за българските условия тази партия функционира прекалено възпитано, деликатно и колебливо. Политическата сцена е пълна с примери за провалено лидерство, а активните и образовани хора, които подкрепят Кунева, заслужават решително, етично и визионерско лидерство. Дано тя и екипът  се окажат на висотата на очакванията.

– Казвате, че има криза на лидерството. За лидера на БСП Сергей Станишев обаче изминалата година не беше ли особено успешна?

– Беше, и още как. Станишев е най-добре поставеният български политик в международен и особено в европейски план. Каквото и да ни убеждава правителствената пропаганда, като председател на ПЕС той разполага с повече механизми за влияние в Брюксел отколкото Борисов. Това е огромен ресурс за страната и ще е непростимо, ако бъде пропилян.

– Какъв изход виждате от тази тежка ситуация?

– Изходът трябва да бъде търсен и намерен. При бедствие от такъв мащаб има три типа реакции. Най-лесната е да се оставиш на течението. Това са зачестилите случаи на саморазрушително поведение. Наместо експлозия от недоволство се наблюдава имплозия – насочване на гнева и агресията навътре, към себе си и близките. Хората се самонаказват, като започват да пият или да се дрогират. Другата е да оцелееш поединично за сметка на останалите. Това е стратегията на олигархията и политическите хищници. Третата, която все-повече хора избират, е да се свързват в нови форми на солидарност и подкрепа. Започват да си помагат, съзнавайки, че основният ресурс за справяне е сътрудничеството.

– Това, че напоследък все повече се обръщаме към духовността, ще помогне ли?

– Със сигурност. Интересът към духовно развитие е от малкото добри новини за България. Реалността опроверга вулгарният възглед за човешкото щастие като функция на материално благополучие. Алчното преследване на все повече блага е болест. То очевидно не носи щастие, а страдание… В огромната безпътица, в която се оказахме като общество, духовността е сред малкото ресурси, с които още разполагаме. Духовните ресурси, за разлика от материалните, са по дефиниция неизчерпаеми и самонарастващи. Провалихме се в споделянето на материалните блага, докато ги имахме. Дано сега се научим да споделяме духовните, преди да сме ги загубили.

trud.bg