Като журналист съм имал възможност да общувам и да взема интервюта от известни българи, мениджъри и политици. Ето впечатленията ми за някои от тях:

Васил Найденов – Добряк. Широкоскроен и позитивен човек с чувство за хумор, певецът зарежда околните с енергия и се опитва да бъде над дребните неща в живота.

Георги Христов – Чист човек. Трудно допуска някого до себе си, защото е много чувствителен, раним и свестен мъж.

Слави Трифонов – През 1992 г. имах „шанса“ да видя какво представлява родната звезда. „Каналето“ бяха на турне във Варна и взех интервюта от актьорите Камен Воденичаров, Август Попов, Васил Василев-Зуека и Слави. Бяхме седнали в кафене до хотел „Одеса“, Камен се държеше възпитано, Зуека също, Август Попов броеше пачка с германски марки, а Слави показа истинския си нрав. Той забеляза, че момиче от съседна маса го гледа, стана от стола си и се провикна: „Ей, маце много ми харесваш! Ела при нас да те видя!“ Просташка проява, която съчетана с огромното самочувствие, което демонстрираше ми направиха неприятно впечатление. Не вярвам през годините Слави да се е променил, по-скоро прикрива глождещото го отвътре превъзходство над другите. Според мен той се самозабрави. Егото и чепатия характер, които му помагаха в началото на кариерата, сега му пречат и го превърнаха в авторитарен водещ. Шоуменът се държи като диктатор с колегите си, унижава ги, често се отнася грубо и с гостите си – прекъсва ги, поучава, заяжда се, лигави се. От тоталната скука го спасяват сценаристите му, /чиито хрумвания вече не са оригинални/ и тримата актьори, но го няма онзи заряд от времето на „Хъшове“. В края на 90-те години на миналия век, притиснат от Иван Костов, гонен по мазета и сатанизиран, Слави беше в стихията си и никой не може да отрече борбата, която водеше за свободата на словото. Той оцеля, показа характер и запази екипа си, което е постижение. Началото на шоуто му в БТВ бе силно и Слави създаде уникален за България телевизионен продукт. Но с нарастването на самочувствието му, славата, влиянието в обществото и парите, той се превърна в мениджър на шоуто си и по-малко водещ. Жалко за тази трансформация, която уби свежия заряд на предаването, но първите 5-6 години в БТВ ще се запомнят с добри интервюта, благородни инициативи и смислени гегове. После чувството за хумор се закова на битово ниво, фантазията на сценаристите се изчерпа и те започнаха да се повтарят, като развалена плоча. Слави заложи на конкурси и реалитита, но те не му донесоха очаквания успех, а доказаха максимата, че малцина са избраните в шоубизнеса, които успяват да се задържат на върха без да правят компромиси като творци. Явното лобиране за Георги Първанов и Меглена Кунева показа на зрителите, че шоуто е заложник на икономически и политически интереси, а конфликтът с Бойко Борисов бе излишен и освен отмъстителния нрав на Слави не показа нищо друго.

Нешка Робева – Правих интервю с голямата ни треньорка по художествена гимнастика в началото на така наречения преход. Нешка беше тъжна. Говорихме по време на тренировка и тя каза: „Не искат да ме слушат, не правят това, което им кажа!“ В тона й се усещаше огромното разочарование на човек, който трудно преживява псевдодемокрацията, изродила се в свободия. По-късно Нешка създаде своя танцова трупа, с която обикаля страната и спектаклите й се радват на небивал успех. Така запуши устите на завистниците.

Красимир Ранков – През 1987 г. той беше актьор във Варненския драматичен театър и ме подготвяше за кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ. Ходех у тях да репетираме и имах щастието да се докосна до добротата и човечността му. Краси е непринуден и естествен, готов да помогне винаги – такива хора рядко се срещат. А като актьор е брилянтен – неговият Хлестаков от пиесата „Ревизор“ се е запечатал завинаги в съзнанието ми. Щастлив съм, че сериалът „Стъклен дом“ му даде възможност да покаже таланта си пред цяла България – той го заслужава.

Жорж Ганчев – Правил съм интервю с него и се убедих какъв абсолютен шемет е. Живее в свой собствен свят, където е звезда в Холивуд, поет, журналист, сценарист, певец, национална гордост, бохем. Има харизма и ако фантазираше по-малко и имаше нужните качества за политик можеше да направи нещо за страната.

Петър Стоянов – По време на кандидат-президентската кампания през 1999 г. имах кратък разговор с него. Варненските седесари ме гледаха отстрани, мислейки че злословя за тях или му искам услуга. А аз му казах, че трябва да бъде президент на всички българи, а не само на тези от СДС. Стоянов загуби от Първанов, но както казват:  „А не трябваше“, защото президент на страната стана човек, който се самозабрави, обгради с олигарси и беше по-известен с подвизите си на ловец, отколкото като политик. Петър Стоянов остави впечатление у мен, като позитивен, ведър и диалогичен човек, за разлика от съпругата му Антонина от която лъхаше студенина и надменност.

Христо Кирчев – Беше кмет на Варна два мандата и дълго време лидер на СДС в морската столица. Ерудиран, информиран, с брилянтно чувство за хумор, той е един от хората, с които ми е приятно да разговарям. Кирчев тежко преживя разпада на СДС, но не загуби оптимизма си и желанието да дебатира върху проблемите на Варна. Обвиняваха го, че не е направил достатъчно за града, но първия му мандат бе под знака на романтиката, а през втория Иван Костов назначи за областен управител недоразумението Добрин Митев, което водено от комплексарската си същност влезе във война с кмета. Питал съм Кирчев какво прави интелигентен човек като него в партия, но през годините той показа, че е имало смисъл. Въпреки нападките и клеветите името му е символично за СДС във Варна и никой не може да му отнеме тази заслуга. Кирчев не се отрече от синята идея, както направиха много от съпартийците му и това му прави чест.

откъс от новата книга на Иво Югов – „Дъжд вали над слона албинос“

/следва продължение/