Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 16.10.2019
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558
USDUSD11.7730
GBPGBP12.2229
CHFCHF11.7807

Анкета

Кой ще спечели кметските избори във Варна?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Арт

Книга разказва историята на автомат Калашников

ak-47_coverИнтересната история на автомат „Калашников” е проследена в детайли в книгата „АК-47. Оръжието на XX век” (ИК „Сиела”) от изследователя на съвременните конфликти К. Дж. Чивърс. В своето изследване журналистът и военен кореспондент се позовава на множество проучвания на засекретени досега архиви и преки свидетелства от бойните полета, за да разсее – или потвърди – многобройните митове около създателя на легендарния автомат. Михаил Тимофеевич Калашников e името на 25-годишния старши сержант и бивш командир на танк, на когото се приписва официално дизайнът на най-популярното оръжие в света: АК-47, по-известен като автомат „Калашников”. След 1945 г. СССР работи усилено в сферата на атомното въоръжаване, като в края на август 1949 г. успява да взриви успешно първата съветска атомна бомба, известна като РДС-1 и изработена от екип отбрани учени начело с известния съветски физик Игор В. Курчатов. Успоредно с този проект, докато на Запад всички се интересуват от случилото се с РДС-1, друга група специалисти по оръжия в Съветска Русия създава най-популярното и широко разпространено оръжие днес: автомат „Калашников”.
Съкращението АК идва от „Автомат Калашникова”, а числото означава 1947-ма – годината, в която техническото бюро в град Ковров, разположен източно от Москва със собствени скрити оръжейни заводи, завършва прототипите. Днес АК-47 е най-повсеместно разпространеното огнестрелно оръжие в света. Носят го войниците в повече от петдесет национални армии, както и редица полицейски и разузнавателни управления и агенции по сигурността. Но неговото влияние се простира далеч отвъд сферата на конвенционалната мощ. „Калашников” е знаков за партизанските групировки, за терористите, за децата-войници, за диктаторите и за бандитите – всички те са открили, че той изравнява силите срещу морално или материално превъзхождащ ги враг. Списъкът на неговите ползватели е хроника на съвременните конфликти.
Историята на „Калашников” ни разказва изтъкнатият изследовател на съвременните конфликти К. Дж. Чивърс в книгата си „АК-47. Оръжието на XX век”. Трудът на Чивърс, признат като една от най-добрите книги по темата, се базира изцяло на разсекретени документи, изследвания и преки свидетелства от бойните полета.
Кристофър Джон Чивърс (1964) е американски военен кореспондент, изследовател на съвременните конфликти и журналист, чиито текстове са публикувани в престижни издания като The New York Times и Esquire. Носител е на „Пулицър” за специални репортажи (feature writing) през 2017 г. Освен всичко останало, Чивърс е и бивш офицер от морската пехота и ветеран от войната в Персийския залив. Книгата му „АК-47. Оръжието на XX век”, която излиза през 2010 г. в оригинал, е смятана за една от най-добрите книги, посветени на оръжията, а самият Чивърс е изтъкнат специалист по оръжия. „АК-47. Оръжието на XX век” е в превод от английски език на Христо Димитров. Автор на корицата е Живко Петров.

Откъс от „АК-47. Оръжието на XX век”, К. ДЖ. Чивърс

В Завод №74 на Ижевския машиностроителен, инженерен и автомобилен заводски комплекс в Руската съветска федеративна социалистическа република
Докато дипломатическите депеши за атомната експлозия летели от посолствата в Москва към западните столици на около 1700 км западно от тестовата площадка, един друг от тайните военни проекти на Сталин набирал скорост в руски индустриален град в Урал. Зад почернелите тухлени стени на комплекс от огромни заводи един продукт бил подготвян за масово производство. Екипи от инженери, оръжейници и заводски контрольори доусъвършенствали дизайна му. Лидерите на Комунистическата партия настоявали заводите да участват и в производството на автомобили. Но този продукт не бил нито автомобил, нито пък някоя от частите му. Бил оръжие – странна на вид карабина, отклоняваща се от класическите форми.
На пръв поглед новата винтовка била доста необичайна, чудата, направо да свъсиш вежди и да поклатиш глава. Компонентите ѝ били прости, липсвала им елегантност, а по западните стандарти били изработени сякаш от посредствени майстори. Създавала впечатление, че е объркващо въплъщение на някакво компромисно огнестрелно оръжие, смес от дизайнерски решения, с които нито една западна армия все още не искала да се нагърби. Била средна по размери в някои важни параметри – по-къса от винтовките в пехотата, които щяла да замени, но по-дълга от картечните пистолети на въоръжение от повече от трийсет години. Използвала патрон със среден заряд, който не бил достатъчно мощен за далекобойна снайперска стрелба, но имал достатъчно енергия да убива и да нанася ужасяващи рани на разстоянието, на което се водили почти всички престрелки. Оръжието не било просто средно по тегло. Било истински пробив. Можело да стреля автоматично, при това със скоростта на онези картечници, които вече били променили начина на водене на бойни действия, но имало и режим на единична стрелба като старите карабини. Нито един от съперниците на Съветския съюз през Студената война не успял да измисли, камо ли да пусне в масово производство оръжие с такава огнева мощ и толкова компактни размери. Новото оръжие имало и други полезни характеристики. Откатът му бил по-малък в сравнение с повечето винтовки от онова време. Било толкова надеждно, дори потопено в мочурище и посипано с пясък, че съветските изпитатели имали затруднения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване основните му операции за минути, а съветските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характеристики означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в производство, дори дребните хора, дори онези без склонност към механика, глуповатите и необучените след съвсем бегъл инструктаж щели да разполагат с лека автоматична винтовка, която можела да изсипе поразяващ огън по дължината на две или три футболни игрища. Това било забележително добре измислен инструмент за конкретната си цел – да позволи на обикновени хора да убиват други хора без продължително обучение или ненужни усложнения.
Армията на Съветския съюз дала име на новото си огнестрелно оръжие: АК-47. Докато съветските физици разнищвали тайните на атома, Главното артилерийско управление на армията избрало АК-47 за основно оръжие след таен конкурс, проведен скоро след края на Великата отечествена война, както наричали в СССР войната срещу хитлеристка Германия. Съкращението „АК“ е от две думи: „Автомат Калашникова“, т.е. „автоматът на Калашников“, признание към старши сержант Михаил Тимофеевич Калашников, двайсет и девет годишен бивш командир на танк, на когото армията и Комунистическата партия официално приписали дизайна на оръжието. Числото означава 1947 г., тогава техническото бюро в Ковров, град източно от Москва със собствени скрити оръжейни заводи, завършило прототипите. За изминалото време заводите в Ижевск били оборудвани да го произвеждат. След още двайсет и пет години това щяло да бъде най-повсеместно разпространеното огнестрелно оръжие, известно на света.
През това време американското разузнаване щяло да се концентрира, напълно разбираемо и уместно, върху ядрените програми на Съветския съюз. Дейностите в Ижевск щели да бъдат пропуснати. Докато атомната гъба се извисявала над казахската степ, никой не забелязал появата на новото огнестрелно оръжие на Сталин. Никой нямало да обърне внимание, а заводите за новите щурмови винтовки и другите комплекси из целия Източен блок и из свързаните със СССР или със социалистическия идеал страни щели да избълват незнайно колко милиона от новите автомати през следващите години. И никой не би могъл да предрече, че докато светът се боял от ядрена война, тези нови винтовки с по-малките им патрони щели да се превърнат в най-смъртоносния инструмент на Студената война. За разлика от ядрения арсенал и инфраструктурата около него – бойни глави, мобилни пускови установки, стратегически бомбардировачи и подводници, – автоматичната винтовка била оръжие, което всъщност можело да се използва. А нито един от наглед безкрайната и фантастична гама от инструменти за убиване на Студената война не би могъл по-лесно да се изплъзне от контрола на държавата. Така 1949 г. станала годината на една неравнопоставена, но съдбоносна двойка – РДС-1 и АК-47, а техните наследници щели да работят в синхрон и да оформят бъдещите конфликти. Атомният чадър фиксирал границите и обезсърчил тоталната война между конвенционалните армии, разположени в Европа, но така помогнал за създаването на условия, при които „Калашников“ се пренасял от континент на континент, от държава в държава, от група в група и от човек към човек. Количествата нараствали, автоматът съзрявал и се сдобил с репутация на доминиращ инструмент за насилие в конфликтните зони. Отначало разпространението било неорганизирано, но се разширявало и постепенно станало необуздано. В началото на 1960-те години, след като Кубинската криза стреснала участниците в нея, а войната във Виетнам се разраствала и набирала скорост, Кремъл и Белият дом схванали, че заради общия им ядрен арсенал в един тотален конфликт няма да има победител. Студената война щяла да се води с локални сблъсъци и с проксита.
Настъпила Ерата на „Калашников“.
И все още живеем в нея.

barometar.net