Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 07.07.2020
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558
USDUSD11.7425
GBPGBP12.1702
CHFCHF11.8411

Анкета

Омръзнаха ли ви разкритията на Васил Божков от Дубай?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Интервю

Д-р Владимир Сотиров: Гневът да е към управляващите, а не към хората

„Страшен е страхът, а не вирусът. Грижата за хората е подменена. Когато нямаме план и перспектива, ние развиваме симптоми на депресия. Животът не е върховна ценност за човешката цивилизация – има други неща, като свобода и човешко достойнство. Държавата си позволява с лека ръка нещо, което би трябвало да става изключително трудно – да суспендира гражданските права, да влезе в ролята на наш стопанин. Ако се удължи извънредността, ще се превърнем в модел, с който ще свикнем. А може би това е целта? Управляващите са изключително непросветени по отношение на човешката психология и мерките, които взимат. Грижата за хората е подменена – никъде не я виждам. Има злоупотреба с хората, за да се обслужи държавата, да не колабира здравеопазването, да не се срути държавата и да не падне правителството.“

Свикваме ли с орязаната си свобода? Преекспонира ли се кризата с коронавируса? Каква психологическа цена ще плати обществото след края й? Каква да е посоката на гнева ни и сриват ли се нациите при подобно изпитание? За всичко това Liberta.bg потърси психиатъра д-р Владимир Сотиров.

  • Доктор Сотиров, пандемията от COVID-19 ще отмине все някога, но най-тежка се оказва психологическата цена, която светът ще плати. Какви поражения и сривове на психиката ни дебнат при двумесечна изолация и сриват ли се психически нациите?
  • Колкото е по-голям сривът в тази реалност, толкова по-трудно ще ни е да си представим бъдещето и толкова по-високо ниво на несигурност ще имаме в себе си. Защото, когато нямаме план, перспектива, ние всъщност развиваме симптоми на депресия. Онова, което ни лекува от нея, е наличието на перспектива, прозорец, така да се каже, през който да може да гледаме навън. Големи групи от населението ще изпаднат в депресия, ако периодът продължи. Ако е кратък този период, вероятно ние много бързо ще се съвземем и върнем към обичайния ритъм и, надявам се, ще си върнем обичайния начин на отношения, по които общуваме, водени от принципните ценности. Това са много ключови неща, които ако загубим, ще е фатално. Досега, от Втората световна война насам, ние се опитваме да повишаваме т.нaр. „социална кохезия“, свързаността ни. Похарчиха се много усилия и пари да се затвърди социалната тъкан през увеличаване на близостта помежду ни и скъсяване на дистанциите, които войните нанасят. Хората стават мнителни, затворени, подозрителни и пораженията, които се нанасят от една такава разруха, каквато е войната, е в такава посока, защото ние след нея трябва пак да се доближим. Защото обединението прави силата и за нашия народ това е основна ценност. Ние сега отменяме тази ценност по един много категоричен и брутален начин, защото видите ли – животът бил по-важен от свободата. Ами не, не е по-важен. Животът не е върховна ценност за човешката цивилизация – има други неща, изведени на преден план, като човешко достойнство и свобода. Още от Просвещението и Ренесанса това е издигнато като висша ценност, която би обединила народа. И ние сме го правили, защото слоганът е бил: „Живот или смърт“!
  • Както се казва, в концлагера има живот?
  • Точно така! Това, което сега се очаква от нас, е нашите граждански права да са суспендирани, гражданските ни свободи – също, а от нас се очаква да бъдем поданици, а не граждани. Да бъдем по-скоро крепостни селяни в нечия чужда осбственост, защото държавата в момента си позволява с лека ръка нещо, което би трябвало да става изключително трудно – да суспендира гражданските права, да влезе в ролята на наш стопанин, да влезе в роля на дееспособен субект, за разлика от нас, които сме недееспособни. Тя поема тежката отговорност да се грижи за нашето здраве, защото ние сме недееспособни, нефелни.
  • Но след ветото на президента, дали Парламентът ще го отхвърли? Смятате ли, че е необходимо удължаване на извънредното положение след 13 април?
  • Не в такав степен. Защото ако ние продължим да функционираме извънредно месеци наред, това ще ни превърне в модел, който ще бъде усвоен, ще се приеме, ще стане оперативен, ще свикнем да живеем по този начин. А може би това е целта?! Да имат едни послушни, уплашени подчинени и готови да приемат всичко. И аз от това се страхувам, че ние ще се откажем от тези базисни, фундаментални ценности, които са основополагащи за нашата цивилизация.
  • Докторе, защо, обаче, малък е броят на гражданите, които ясно изразяват тези страхове?
  • Защото това са постижения цивилизационни и индивидуални, които са много крехки. Трудно се градят и са нови, а годините, през които ги имаме -70, 80 г. са нищо в исторически план. За да укрепват такива модели, има нужда от столетия. Това не е станало още част от човешката природа, нужни са няколко века. Ние сме страхливи, богобоязливи хора, разчитаме на нещо извън нас. Не поставяме себе си в центъра на мирозданието.
  • Луксозна категория ли е свободата за нас, все още?
  • Трудно постижимо е, малко сме плахи да я практикуваме спокойно. Кътаме я в някакви чекмеджета, юргани и глинени делви, за да я пазим за някакви по-добри времена, когато да я ползваме с по-широка ръка. Предпазливи сме. Пак казвам, това са много нови цивилизационни постижения и поради това са още много крехки, много деликатни. Склонни сме да ги поставяме във витрини като кристални сервизи и в този смисъл са луксозни.
  • Криза от такъв мащаб повече сплотява, или повече разделя хората и най-вече семействата и общностите? Очакват ли се много разпаднати връзки? Спомняме си наблюденията на Емил Зола върху феномена на тясното пространство и разпадането на човешката личност, принудена да го обитава.
  • Според мен – да. Зависи как се комуникира тази криза, как се управлява, какви послания се излъчват, колко строги са мерките и какъв е натискът. Ако се чувстваме насилени, ние ще се агресираме. Ако твърде много сме насилени, твърде много ще се агресираме. Само че агресорът е абстрактен. Как да им насочиш директно на тях гнева си? И пренасяме към най-близкия си – такъв е механизмът. В този смисъл, обикновено ще го отнесат близките ни, както винаги в такава ситуация, когато отвън идва насилие. Защото това е насилие. Да, под маската с най-добри намерения, с идеята да ни защитят, но така или иначе това е насилие. А когато сме насилени, неизбежно реагираме с агресия и трябва да имаме отдушник. Ние не сме свикнали да живеем в такава степен на близост. И ученици, и родители пред компютрите, а баби и дядовци изолирани и не могат да са полезни. Абсурдно нов модел, нетипичен на нашата култура. Психологическите последици от това решение, което бе само в Китай и никъде по света, ще са трайни. Допустимо е да излезеш в парка за джокинг, да подишаш навън малко чист въздух. Изключително непросветени са управляващите по отношение на човешката психология и мерките, които вземат. Те действат типично като военни и полицаи. Грижата за хората е подменена. Никъде не я виждам. Виждам злоупотреба с хората, за да се обслужи държавата, да се погрижи системата на здравеопазването да не колабира, да не настъпи политическа гриза, за да не падне правителството. Това, което прави Оперативният щаб, хич не му пука за отделния човек. „Не ме занимавайте с дребнотемие“ – казва ген. Мутафчийски на въпроси по конкретни казуси, които не могат да намерят отговор по конкретните препоръки. Не можеш да кажеш, че всяка отделна съдба и проблем е глупост. Ето, това послание се излъчва. И си даваш сметка като гражданин, че ти нямаш никаква стойност за тези, които взимат решения. Увеличава се чувството за беззащитност, безпомощност и тревога. И уплашените хора имат лош съветник. Вирусът не е страшен, страшен е страхът на хората. Ето, от него ме е страх. Хората са станали изключително враждебни и е въпрос на съвсем кратко време ние да започнем да се бием помежду си.
  • Едва ли някой си представя раната, с която ще излезем от всичко това, но кажете като психиатър, каква е психологическата ни опция така, че да се съхраним що-годе?
  • Не бива да се поддаваме на изкушението да атакуваме близките си, най-уязвимите. Има такава тенденция. Ругаят се младежи, а не е виновна държавата с лошото си управление и начина, по който комуникира с нас. Не са виновни хората, те са слаби, изкушават се, не са съвършенни, не разбират докрай ситуацията. Един нормален човек не може да се съобрази с тези предписания, не може здрав човек да остане две седмици в къщи без симптоми, без да му е направен тест /защото имат някакви съображения да не правят тестове/ и да разчитат на неговата гражданска съвест. Предлагат се неработещи, неефективни решения. Ние трябва да насочим раздразнението и гнева си към правителството, а не към отделните хора. Не да се агресираме един към друг, а да пренесем проблема на едно по-високо ниво. Къде сбъркаха управляващите?! Кой можеше да бъде по-добрия и работещ вариант на начина, по който се управлява тази криза?! Така може да излезем по-силни след нея, а не да се разпаднем като общество, което е най-големия риск. Да изнесем гнева и негативната си нагласа към управлението на общината, града, държавата, а не към индивида, което правим. Не е решение да поставиш млади хора, върнали се от чужбина, под карантина. Трябва да им се правят тестове, после ретест и два, три дена само да са ограничени. Това е реалистичното. Другото е безумие, особено за един млад, нормален човек.