Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 20.01.2022
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

Анкета

Ще се ваксинирате ли срещу Covid-19?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Арт

Първи думи след душевна карантина

Толкова дълго нищо не мога да напиша. Броя дните – почти осемдесет… За това време изпод ръцете ми не се написа нищо. Случва се за първи път, откакто изобщо се изразявам с писане. Значи, има-няма едни… четиридесет години.

Когато си дадох сметка за този факт, ми стана много жално. Жално за мене си. Толкова да съм се изпразнила от съдържание, че да не мога да правя това, което преди дори не съм се замисляла, че правя – било ми е винаги необходимо и естествено да пиша! Толкова да съм се опустошила, че да не мога да срещна във впечатленията, мислите и чувствата си нищо, което да искам да опиша. Толкова да ми е станало безсмислено, че да не ми се споделя изобщо.

Аз съм от хората, които обичат да разказват. То даже не е и просто обич, то си е рефлекс. Може да изглежда нафукано да мислиш, че твоите преживявания трябва да бъдат непременно разказани, но то това става извън теб, имаш нужда да го правиш, както вероятно имат нужда готвачите да готвят и да им се яде сготвеното, винарите – да им се пият вината, музикантите – да им се слуша музиката.

Аз изведнъж се оказах лишена от своя си смисъл. При това не насилствено, не заради някого, когото да обвиня. Рефлексът беше там, но способността и смисълът да разкажа усещането – не. Станах куха, ей така – като домашен хладилник след дълга лятна ваканция на собствениците си. Като креват без чаршафи и без човек, който да спи на него. Празна тенекиена кутия от сирене, която някой е оставил в мазето, защото може и да потрябва един ден. Ей такова е – хем си там, с формата си, с привидната си готовност да дадеш нещо смислено, хем отвътре ти кънти от празнота. Сигурно така се описва липсата на вдъхновение. Аз за себе си няма да го кажа така литературно – при мен е липса на вътрешен диалог изобщо. Нямам среща със себе си. Нищо не отеква така, както преди. Нищо не вълнува така. Нищо не носи съдържание, което да ме изненадва. Да ме очарова. Да ме кара да дишам дълбоко и да издишам продължително, с отворени очи и разперени ръце…

Затова, след почти три месеца мълчание, дължа малко обяснение. Обяснение защо така млъкнах. Ами защото се опитах да вляза в политиката. Навлязох в едно пространство, към което смятах, че органично принадлежа, след като съм гражданин. Романтично си представях, че човек има много функции и мисии в живота си и когато му се предоставя възможност да осъществи част от тях, е безотговорно и страхливо да не го направи. Вярвах, че в рамките на един човешки живот си длъжен да стигаш докрай във всеки порив, който те вдигне над баналното, стига да носи смисъл. Убедена бях, че не политиката е мръсна игра, а често мръсни са намеренията на хората, които влизат да играят. И че – логично – когато искаш да играеш добронамерено, всичко нататък ще придобие друг облик.

Не предвидих обаче най-важното. Доверието, което хората трябва да ти подарят. Загубеното през толкова години доверие, което не само няма как да ти бъде дадено, ами напротив – ще се опъне като ластик и обратната му страна така ще те шиба, където свари, че няма да се осъзнаеш. Ще се съпротивляваш известно време, ще вдигаш лакти през лицето си, ще се извръщаш настрани, ще си пазиш главата, но… в един момент ще се оставиш. Ще отпуснеш ръце и ще позволиш да те бият. С отворени очи, за да гледаш как се прави, защото – знае ли човек – умението може да ти потрябва.

Някъде в този миг започва вътрешното опустошение. Поне за мен. Не в нарочните и режисирани удари – те са твърде жалки, за да им обръщаш внимание. Не в мълвата, която расте като лавина и в края й разбираш за себе си неща, които приличат на страшните вицове, дето децата си ги разказват, за да преживеят ужаса на живота. Не в изумителните интерпретации и в конспиративните теории – те са само свидетелство за генерирането на съвременен политически фолклор, нищо особено. Опустошението идва от нещо друго – от полека зараждащото се у теб болезнено разочарование от човешката природа. Тъгата, че хората, обикновените хора, не престъпниците, психопатите, социопатите и системните грешки, а човеците с душа и разум, могат изобщо да не стигат до мисълта за даване на доверие. Вместо това да фантазират небивалици и да се ожесточават един друг покрай тях. Могат да отделят време да вредят и да уплътняват омразите си. Могат да мислят стратегии за нечие унижение, унищожение и сриване. Когато усетих, че по този път вече не просто се защитавам, но и сама полека ставам такава, същата, се усетих как се засилвам по нанадолнището. И ето ме днес! Осемдесет и няколко дни без нито един написан текст. В нещо като карантина, през която да се освободя от вируса на злото и да се опитам да се възстановя, защото иначе не мога да пиша. Днес е първият ден, в който изобщо нещо ми се пише – то се оформя изпод ръцете ми на екрана на компютъра. Някакъв опит за признание, докато плахо си изпробвам останалите възможности. Да ги видя докъде са, колко са, какви са…

В този обратен процес на връщане към себе си не можеш да си сам и не можеш да си затворен. Аз направих така:

Първо започнах да чета детски приказки. “Малката кибритопродавачка”, за да осъзная какво имам и че то не е никак малко, дори когато е само пламък на върха на клечица кибрит. “Спящата красавица”, за да си припомня, че трябва да има дълбок сън, преди да има ново събуждане. Както и че е хубаво да се намери кой да те събуди с любов, пък аз такъв човек си имам съвсем подръка. “Рибарят и златната рибка”, за да се сетя, че желанията винаги надхвърлят нуждите и това понякога е пагубно.

После слушах много музика. “Бийтълс”, защото е важно да знам, че хармонията на гениалността обикновено е простичка и се запява лесно. Дейвид Боуи, на когото дължа припомнянето, че можеш да си кралица дори само за един ден – достатъчно е да се учиш да плуваш от делфините. Чайковски, заради когото бях разбрала как пианото и цигулката могат да запълнят цялото небе над оркестъра, нищо че са само някакви си единични инструменти. Композициите на Пиацола, които слушах на живо в изпълнение на Софийската филхармония, където си върнах усещането за преживяването на ритъма заедно с други хора. Тромпетът на Майлс Дайвис, музиката на Милен Кукошаров и Веселин Веселинов – Еко, гласовете на Мирослава Кацарова, Нина Симон, Стейси Кент, Стинг, където са кодирани собствените ми устои и е въпрос само малко да утихна с тях, за да си го възвърна. Хубав глагол е този – възвърна…

Гледах и изкуство. Театър, където успях да си припомня кое как се преживява от всяка отделна душа и колко е прекрасно това, че сме така различни. Картини, в които се отразява мигът от нещо, което иначе мога да изпусна, а не трябва. Мимолетни образи, шифрирани в едно платно, форма или пространство. Фотография, улавяща другата, невидимата гледна точка към уж видимото. Многоизмерната реалност, която в бързината и озлоблението бях започнала да виждам като нещо плоско, правоъгълно, с начало и край.

Пътувах. Видях сгради, в които много животи са преживели своите страхове, възторзи и глупости. Къщи със своя душа, създадена от хора, които физически вече не са тук, но духом не са си тръгвали. Разходих се в паркове, където други опърпани души са опитвали да намерят своя си покой. Съзерцавах равна вода и плуващи по нея патици. Припознах се с тях като… патица. Ходих дълго пеша, докато краката ми станат гумени и дъхът ми влезе в абсолютен ритъм. Докато студът се превърне в топлина над някое хубаво капучино с нарисувано на повърхността му сърце от някой вдъхновен бариста.

Говорих с по-възрастни от мен хора. Казаха ми за кой ли път, че най-важното е да си здрав и, да, това наистина е най-важното. Един от тях, бай Сашо, водопроводчик, ми разказа как изкарал ковида и покрай него се сдобил с инсулт. Оттогава го раздава по-леко, защото “няма смисъл да се кОсиш за нищо, когато нещо ей така може да те прасне и край”. Зарекъл се повече да не работи, само за приятели! Ама па пусто, много приятели имал, та… не спира да работи.

Играх си с дете. Един човек на три и половина, който вярва, че двете ми длани една в друга са уста на акула, а преправеният ми дрезгав глас е на мократа вещица, която дебне децата в домашните им вани и им краде играчките. Същият този дребосъчест мой приятел горко плака, когато си тръгнахме от тях. Така разбрах, че на тая земя и един човек да има, който страда, когато те няма, си длъжен да му се появяваш в живота поне от време на време. В кондиция, готов за игри и с наострено въображение.

А иначе пих вино с близки приятели. Стоях да съзерцавам разни неща – играещи в парка кучета, летящи птици в небето, хора, пързалящи се с кънки на лед, клонче, повяващо се от вятъра, колона от автомобили, излитащи самолети. Стъпих боса в снега за първи път. С двата крака. Първо е адски приятно. Усещаш студа като нещо меко и уютно. После, след някакви секунди, хладът нахлува в тялото ти откъм стъпалата с шеметна скорост и – странно – имаш чувството, че ти става горещо. Паренето и замръзването се оказват на една права и много близко едно до друго. Двете са пълното усещане, че си жив, че си тук, сега, че дишаш. Ще гледам това да не го забравя. И да го отнасям и към други опити в живота си.

И ето така до този миг точно сега, когато все още по нощница (а е почти един на обяд) пиша този не-знам-и-аз-какъв текст и разбирам, че пръстите ми не са забравили клавишите. Което е добър знак, че пътеката е там, само малко е затрупана с гнили листа, стар сняг и замръзнала кал. Но под тях… под тях задрямала, малко отнесена, гладна и отслабнала, замръзнала и малко уморена, чака пролетта. Ще я дочакам.

Мария Касимова Моасе
bulevardi.bg