През 2001 година близо два милиона дадоха гласа си за царя, който обеща почтеност, нов морал и просперитет след 800 дни. През 2009-а близо 1 700 000 се довериха на Борисов след тройната коалиция и порциите.

Политическият проект на Румен Радев, за когото обществото ни нетърпеливо чака подробности, се очертава да бъде третата изборна вълна от началото на XXI век.
Детайлите, разбира се, биха могли да разбият енергията, но на старта си „Радев“ има белезите на проект, който се засилва за пробив.
Паралел с двете други вълни от последните 25 години може да послужи за компас в сложната ситуация. Както помнят изкушените от политиката, първата вълна я вдигна царят през 2001 година, втората – генерал Бойко Борисов с ГЕРБ през 2009-а.

С днешна дата царят се възприема като дълго отглеждан проект, но участието му в редовните парламентарни избори през 2001-ва, трябваше да изглежда спонтанно и по силата на народната воля. Впечатлението, което остана в обществото, наистина бе за мисия, която Симеон Сакскобургготски реши да изпълни тук и сега, предизвикан от политическата ситуация.

А каква беше реално политическата ситуация? Правителството на Иван Костов изкара пълен мандат. Четири години, през които имаше ключови реформи, но и приватизация, Мистър 10% или „Иване, кажи си!“. Накратко призивът на царя в обръщението му на 6 април 2001 г. „Почтеност във всичко!“, имаше къде да покълне. Със словото си на моравата пред двореца „Врана“ Сакскобургготски обяви създаването на движение НДСВ, което впоследствие участва в изборите с чужди партийни регистрации, а партия стана година по-късно.

Резултатите от вота: НДСВ бе първа сила със 120 депутати, на косъм от мнозинство, което щеше да бъде постигнато, ако не бяха пуснати „двойници“ за заблуда.

Втора сила стана ОДС с водеща фигура Иван Костов с 51 места в НС. Забележете – със спад от 86 места!

Трета бе БСП с по-скромната загуба от само десет места или с 48 депутати.

ДПС на Ахмед Доган спечели 21 депутати (плюс двама) и стана вторият партньор в коалицията с премиер Симеон Сакскобургготски.

Скокът на царя наистина бе исторически, въпреки че правителството на Костов свърши огромна работа във финансов (овладя инфлацията и наложи валутния борд), икономически и във външнополитически план, като имаше пълната подкрепа на западните държави и институции.
Но близо два милиона избиратели (точният брой гласували е 1 952 513) решиха друго – върнаха царя като премиер, който пък им предложи в листите си „девствени“ за политиката лица.

От гледна точка на пиара играта със/на царя бе брилянтна! Създаде движение, обърна се към народа директно, направи жертва с короната, като стана министър-председател, смени лицата на елита, даде големи обещания. Ах, какви обещания!
В словото си на 6 април той се зарече, че ще се бори “за нов морал в политиката и за нови икономически решения, с нови хора като движеща сила”. Че ще се сложи край на политическата партизанщина. Че ще обедини българската нация около нейните изконни идеали и ценности. Че ще постигнем бърза и качествена промяна в стандарта на живот.
И най-важното: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които, не по-късно от 800 дни, прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви.“ Но, както често се случва в променящия се живот, това, което ни спасява, може и да ни погуби. 800-те дни станаха хит, изстреляха НДСВ към върха, но от 801-вия ден нататък започнаха да сриват партията надолу.

НДСВ даде на българската политика пълен мандат, европейска перспектива, членство в НАТО през 2004 година (когато министър Соломон Паси плака) и много кадърни политици. 39-ото Народно събрание бе класи над сегашното! Но дойдоха загубата през 2005-а, тройната коалиция, членството в Европейския съюз и… Бойко Борисов.

Очакването за новия юнак започна да се надига с неговата оставка като главен секретар на МВР, мина пред победата на кметските избори в София (2005), създаването на партия ГЕРБ (2006) и се увеличи с налагането й като опозиция на тройната коалиция, на схемата 8:5:3 и раздаването на порциите в държавата.

През 2009 година, след София, удари часът за ГЕНЕРАЛна промяна в цялата страна. ГЕРБ спечели 117 места в Народното събрание, а за партията гласуваха 1 678 641 български граждани.

БСП се срина до 40 места със загуба от 46 депутати.

ДПС бе трета сила – 37 места, като плътно се доближи до БСП.

Оттам нататък следваха „Атака“ (21), Синя коалиция и Иван Костов (15), Яне Янев с РЗС (10).

Че ГЕРБ бе вълна, е вън от съмнение. Видно от резултатите, партията взимаше и от десните (сините), и от левите (червените), независимо че формално бе в консервативното политическо семейство на ЕНП с неоценимата помощ/подкрепа/протекция на ХДС и ХСС.

От наш Батман (като главен секретар на МВР) Борисов стана Boyko, като окончателно сложи костюма, за да се превърне в колоритния източноевропейски лидер, когото западните му колеги потупваха приветливо по широкия гръб.

След три мандата с премиер Борисов и след протести през 2020 година влиянието на ГЕРБ постепенно намаляваше, за да стигне до 66 народни представители днес.

Междувременно президентът (2017-2026) Радев загряваше и през януари най-после реши да излезе на партийния терен, готов да отскочи нагоре към изпълнителната власт.

В първото си интервю като оттеглил се държавен глава той съобщи, че за партия време няма и ще използва регистрацията на вече съществуващи политически сили.
Това е първата прилика с царя и НДСВ.Втората е умишленото създаване на представата за спонтанно решение. Ако при Радев има форсмажор, то това бе предизвикано от оставката на „Желязков“ през декември. Проект „Радев“ щеше да има, независимо кога.
Третата прилика е още по-дълбока. И през двата си мандата по редица важни теми Радев остана енигма, което позволява всеки да вижда в него това, което желае. Тиражират се моментни снимки, от които (погрешно) се вадят заключения с претенция за трайност.

Около създаването на „Продължаваме промяната“ и изборите за президент през 2021 година, например, Радев бе смятан за „триморец“. Тоест, като домакин на американската инициатива „Триморие“, той минаваше за човек на американците, убеден натовец и евроатлантик, който навремето трябва да е подминал Решетников. Няколко месеца по-късно, след началото на войната в Украйна, внезапно обаче стана „копейка“ за десните, за русофолите и за евроатлантиците. Когато поиска референдум за еврото – също.

В интервюто пред „Панорама“, БНТ, (30 януари) Радев заяви, че „нашата голяма цел е България да се развива като свободна, демократична, модерна европейска държава.“ Така с днешна дата той минава едновременно (пречупено през възприятията на различни групи) за „копейка“, за европеец, за тръмпист, за българския Орбан, но и за нашенски поклонник на Путин.

Все пак изглежда много вероятно обаче Радев да се окаже в орбитата на регионален съюз от източноевропейски държави, чиято цел е да налагат корекции в редица грешни политики на Брюксел. Четвъртата прилика е жертвоприношението. Сакскобургготски не абдикира, но остави настрани короната, за да стане премиер. Радев се отказа от още една година в Президентството, което вървеше с гарантирано влияние и рейтинг. Подобни жестове влизат в новините и се оценяват от електората.

При сравнение с Борисов приликата е повече от очевидна. И двамата са генерали. Толкова. Тук Радев търси по-скоро контраст, за да изпъкне днес. (Няма да е изненада, ако намери начин да вмъкне нещо на английски тези дни след импровизацията на Борисов пред Би Ти Ви.)

При партиите би могло да има още съвпадения. Големият резервоар за проекта на Радев са разочарованите и пасивните избиратели, но и той се кани да взима гласове от всички посоки. Радев се стреми да се разположи в центъра, което ще му даде възможност да търси партньори и вляво, и вдясно.

При сравнение с първите две вълни и разликата днес обаче е повече от очевидна.
През 2001 година българите гласуваха без колебания за царя, защото външнополитическата линия изглеждаше сигурна, нямаше заявки за промяна. Накратко: искахме Европа, искахме достойно място в Европа, искахме добри доходи и кадърни политици. Това е! И вЕрвахме, че царят ще ни го даде.

През 2009 година от ГЕРБ и Борисов очаквахме да наложат ред, правила и справедливост в една вече европейска държава, пълноправен член на Европейския съюз и на НАТО.

През 2026-а, според заявките, от Радев се чака да срази олигархията, да премахне мафиотския модел на управление, да изгони мутрите, както обеща. Българите са ядосани. Много ядосани и протестите през декември го доказаха. Във времето на големите геополитически промени обаче, във времето на различия между САЩ и Европа, на създаването на нови баланси и съюзи към бъдещата власт се гледа и през призмата на нейната външна политика в разместващ се свят. Плакатите на декемврийските митинги „Тук не е Москва“ са показателни за актуалните разделения.

В изборното уравнение сега има и един геополитически Х, който ще определя нагласите и решенията за гласуване. Оттук – ще влияе върху активността и мащаба на вълната.

Новият лидер с профил на Спасител има много конкуренти. Много повече в сравнение с 2001-ва и 2009-а.

Над 100 места в Народното събрание изглеждат като смела прогноза, почти абсурдна. Румен Радев не може да си позволи да бъде вече загадъчен. Налага се да бъде точен, коректен и да разсейва страхове, не да създава. Ще ни изкарва ли от еврозоната? От Европейския съюз? После? Това са въпроси на избирателите, които се въртят из мрежите.А за страховете – нека отговарят неговите опоненти в очертаваща се тежка и полифонична кампания.

Таня Джоева

epicenter.bg