Тя, майка ми Петранка идваше всеки ден в офиса да ме види. С годините походката ѝ ставаше по-бавна, но очите ѝ оставаха същите. Проницателни, добри, великодушни – те виждаха в мен и усещаха всеки трепет в неспокойната ми душа. А тя, душата ми трепереше за глупости – кой да ми каже, че тези 15-20 минути с майка ми са по-важни от най-перфектният анализ, който ще напиша или книга, която ще издам.

Тя идваше да сподели болките и радостите си. Тя си знае как е живяла, как се е справяла с тежкия характер на баща ми. Днес, 4 години и 4 месеца след смъртта ѝ, на 19 февруари, рожденият ѝ ден, с цялата сила на тъгата усещам колко ми липсва. И няма смисъл да обяснявам за пропуснатите мигове, греховете, това че само веднъж ѝ казах „Обичам те!“ Тя никога няма да се появи срещу офиса ми и бавно, с достолепна походка да приближи. Никога повече няма да чуя гласът ѝ, звънкият ѝ смях, никога няма да потъна в галещата доброта на очите ѝ.

Не знам какво да напиша. Освен: Не бъдете идиоти, почитайте майките си!

Иво Югов

barometar.net