Българката Мария Алдин, която живее в Германия коментира в социалните мрежи езика на тялото на майката на едно от двете момичета, обвинени, че са участвали в побоя над Георги Кузев, довел до неговата смърт:

Това е точно онзи поглед, който не можеш да забравиш. Нагъл. Празен. И страшно говорещ.

Погледът
Първото, което удря в тази снимка, е погледът. Той не търси контакт, не търси прошка, не търси детето си. Той е насочен навън, към залата, към камерата, към обществото.
Психологически това се чете като проекция и екстернализация. Когато вътре няма ресурс да се понесе вина, срам и отговорност, психиката ги изхвърля навън. В очите няма „какво направих“, а има „вие какво ме гледате“. Широко отворени очи, втренчени, без омекване в клепачите – това не е изненада, това е конфронтация. Устните са стиснати, пребледнели, ъгълчетата са надолу – класически знак за потисната агресия и контрол.
Аз го усещам като „вие сте гадовете“. Това е защитният механизъм на човек, който отказва да влезе в ролята на виновен и застава в ролята на нападнат.

Ръцете – най-истинското в снимката
Хората могат да контролират лицето си за секунда. Ръцете – никога.
Тук виждаме ръце, преплетени до болка. Пръстите са побелели от стискане. Това не е молитва. Молитвата е отворена, мека, смирена. Това е ярост, превърната в спазъм. Тяло, което се опитва да се удържи да не избухне.
В психологията на тялото това е знак за огромно вътрешно напрежение, тревожност и потиснат гняв. Човек, който е в мир със себе си или който изпитва истинско покаяние, има отпуснати рамене и отворени длани. Тук имаме пълно телесно затваряне. Тялото казва: „Няма да се дам. Няма да се пречупя.“

Защо е там?
И тук идва най-болезненото, и то е в сърцето на цялата история.
Истинската майка в съдебна зала гледа към детето си. Дори и да я боли, дори и да се срамува – погледът ѝ търси нейното дете. Тялото ѝ е обърнато към него. Присъствието ѝ казва: „Тук съм за теб, каквото и да стане.“
На тази снимка присъствието казва: „Тук съм заради себе си.“
Това е опит да се изтрие срамът от собственото лице пред хората, а не да се даде опора. И затова боли толкова много да се гледа. Защото изоставянето не се случва само веднъж, в миналото. То се повтаря тук и сега, в начина по който се седи, в начина по който се гледа, в начина по който се стискат тези ръце.
Години наред едно дете е чакало една прегръдка да се отвори. А получава две заключени длани.
Това, което виждам на снимката, не е сила. Това е броня. А под бронята – празнота. Защото човек, който е способен на емпатия и отговорност, в такъв момент би имал смелостта да сведе глава, да се извини и да отстъпи, за да не тежи сянката му върху съдбата на собственото си дете.
Този кадър ще остане. Не като доказателство в делото. А като доказателство за това как изглежда отсъствието на майка.

barometar.net