Три години след присъединяването на страната към Европейския съюз (ЕС/Съюза) законодателството продължава да бъде сериозен проблем за прилагащите органи и препъни камък за гражданите. Трудностите са особено осезаеми в областите пряко регулирани от нормативни актове на ЕС. 

Първоначалната липсата на практическо проявление на принципите на „директен ефект”, „непосредствена приложимост” и „примат” на нормите на ЕС-законодателството в момента преминава в напълно противоположен подход при правоприлагането. Регламентите се „превърнаха” в актове от „първостепенно значение”, извор на принципи и норми, приложими за всеки един проблем. Процесът по овладяване на посочените принципи обаче неочаквано достигна отвъд изначално зададената рамка на действие на някои нормативни актове. 

В стремежа си да прилагат стриктно разпоредбите на Общностното законодателство правоприлагащите органи разшириха обхвата и „силата” на регламента до граници, които първичните Общностни актове никога не са предвиждали. Една от сферите, където това явление може отчетливо да се наблюдава, е регулацията на риболова в Общностните води на Черно море – водите под суверенитета и юрисдикцията на Република България и Република Румъния. 

Конкретният повод са въведените през 2008 г. от страна на ЕС Общи допустими улови(ОДУ) и квоти за улов на Калкан и Трицона. Новото ограничение засегна особено българските риболовни кораби – както по отношение на определените количества, така и на установеното разпределение между България и Румъния, които следваше да си поделят равни квоти за улов на Калкан. За вида Трицона регламентът не предвиди разпределение между страните, а само общо ограничение на уловите за корабите на двете страни в размер на 15 000 тона.

 И докато определянето на ОДУ и квоти за вида Калкан не бе нищо ново за страната ни, то ограниченията за улов на риба от вида Трицона бяха повече от изненадващи. При тази ситуация, две години след въвеждането на въпросните мерки, компетентните национални власти изненадващо обявиха, че всички лица, реализирали улов на риба от вида „Трицона“ през 2008 г., дължат допълнителни такси за всеки уловен килограм риба, с което българската администрация придаде допълнително национално измерение на вече установените „европейски ограничения“. 

Парадоксът в случая са сочените от администрацията правни и фактически основания за дължимостта на тази такса. За да обоснове действията си, същата представя странна корелация между различни нормативни актове, заявявайки, че таксата се дължи на база Регламент (ЕО) 1579/2007 на Съвета и Тарифата за таксите, събирани по Закона за рибарството и аквакултурите. Безспорната несъстоятелност на подобен подход при взаимодействието на общностно и национално право следва от няколко принципа на двете правни системи. Като акт на ЕС въпросният регламент има директен ефект и е непосредствено приложим в България. Като такъв той следва да се прилага във вида, в който е приет. 

Регламентът обаче не съдържа каквото и да било задължение за българските риболовни кораби да заплащат допълнителни такси за усвоен ресурс от посочените в него видове. Но според администрацията тази „липса” на разпоредба за заплащане на такса в регламента се „запълва”, не от национален закон, а от разпоредба в Тарифата за таксите, събирани по Закона за рибарството и аквакултурите (ЗРА), където е посочено: „За усвояване на ресурс от определен вид риба във водите на Черно море в рамките на определена квота се събира такса, както следва:….“. 

С този „скок” в правоприлагането администрацията остави зад себе си важни правни принципи и разпоредби от Конституцията на Република България, където в чл.60, ал. 1 е определено таксите в страната да се установяват само със закон. Въпросната такса от тарифата е установена с разпоредбата на чл.30, ал.5 от Закона за рибарството и аквакултурите(ЗРА) и се дължи при наличието на посочени в ЗРА, а не в Регламент на ЕС, правни и фактически основания. 

В този случай националният закон (чл.30, ал.5 от ЗРА) е предвидил такава такса да се дължи, ако е определен общ допустим улов за определен вид риба или друг воден организъм по реда на ал. 1 от същия член. Препратката към ал.1 изисква да е определена квота чрез акт на министъра на земеделието и горите, а не на който и да е орган, в т.ч. Съвета или Комисията. Логичният въпрос, който възниква в случая, е: възможно ли е министърът на земеделието да въвежда такива мерки след присъединяването на страната, при положение, че регулацията на тези обществени отношения е от изключителната компетентност на ЕС. 

Отговорът е в самото законодателство на Съюза, което не изключва държавите членки да имат определени правомощия, чрез които да въвеждат мерки за опазване на ресурсите, в т.ч. „национални квоти“ за определени видове. Предоставянето на тази дискреционна власт на държавите членки е един от съществените моменти в цялата обща политика по рибарство на ЕС и е основен принцип, посочен в Регламент (ЕО) № 2371/2002 на Съвета (Рамковия регламент). Последният позволява на дадена страна-членка самостоятелно да предприеме мерки за съхраняване на ресурсите, при наличието на няколко условия. 

Първо, действието на тези мерки може да се разпростре единствено в морските ѝ пространства и само по отношение на кораби, плаващи под флага на тази страна. Второто кумулативно изискване е тези мерки да са съвместими с целите на Рамковия регламент и да са най-малко толкова строги, колкото е действащата общоевропейска нормативна уредба. Следователно, България има право да предприеме мерки с цел съхраняването и управлението на ресурсите, но само по отношение на български риболовни кораби и само в морските пространства на страната.

 Същото означава, че националните мерки могат да съществуват и едновременно с тези на ЕС, стига да отговарят на посочените условия и да са взети по установения ред. Предвид горното, основателният извод, който може да се направи е, че страната ни чрез съответния закон е допуснала възможността да събира такава такса, но само ако е налице национално решение, обективирано в акт на министъра на земеделието и храните.

 При така направените заключения, извършените проверки показват, че министърът на земеделието и храните никога не е установявал ОДУ и квоти за улов на вида Трицона. Посочената по-горе тарифа е издадена на основание ЗРА, а не регламента на ЕС, и като такава тя може да бъде прилагана единствено и само на посочените в ЗРА основания. Условието за събиране на таксата е изцяло „национално решение”, за възникването на което законодателят е определил ред и условия. Тези ред и условия предвиждат наличието на конкретни факти и не съдържат каквато и да е препратка към регламент, с която да се създаде основание за събиране на таксата при мярка на Общността. Законът е категоричен, че това е възможно само при квота по реда на ЗРА, въведена със заповед на министъра на земеделието и храните, каквато в случая липсва. 

Наличието на двата сходни режима със същите термини в националното и общностното право, без необходимата препратка между тях, не може да бъде основание регламентът „служебно да задейства“ разпоредбите на националното законодателство. Позоваването на Регламент на ЕС, в който няма задължение за заплащане на такса, с цел събирането на такава, е недопустимо. Идентичен е случаят и с „въвеждането“ на такси в национална Тарифа, позовавайки се единствено на Регламент на ЕС, в който липсва основание за това. Противното твърдение създава нови принципи и простори на действие на регламентите, противни на сега установените. 

Представеният казус поставя на дневен ред няколко съществени въпроса. От гледна точка на правоприлагането проблемът е значим не само в сферата на риболова, а във всяка една област, където обществените отношения се регулират чрез регламенти на ЕС. В конкретния случай действията на администрацията създават противоречива практика, която е причина за проблеми от практическо естество, водещи до застрашаване и на национални интереси. 

„Съобщаването“ на таксата и изискването на дължимите суми, без дори същите да са установени по надлежния ред,  ограничава активно заетите в морския риболов в два аспекта. От една страна администрацията необосновано ги поставя в неравностойно положение пред румънските риболовни кораби, които имат свободен достъп до българските морски пространства (с изключение на 12-милната зона), а посочените по-горе „национални решения“ са неприложими за тях. 

От друга страна компетентните органи поставят солидна преграда пред основните бенефициенти от морския риболов да кандидатстват по Оперативна програма за развитие на сектор „Рибарство“, чието изискване е кандидатите да нямат изискуеми задължения към държавата. Неясната позиция на администрацията на практика стопира намеренията на бизнеса и не кореспондира с широко разпространяваната теза за европейските средства, които са на „разположение” на българските бенефициенти.

ribarstvo.eu

26.11.10