Един от най-известните музиканти в България е китаристът на ФСБ Иван Лечев – син на едно истинско светило в цигулковото изкуство – проф. Боян Лечев. Иван Лечев обаче загърбва академичния път и се отдава на арт рока. Роденият през 1956 г. в София музикант за пореден път развълнува арт гилдията у нас, като се жени за четвърти път за 19 години по-младата актриса и певица Жени Александрова. Така той потвърждава поговорката, че на любовта всички възрасти са покорни. 

Страстите между двамата избухнали по време на шоуто "Мюзик айдъл" и са на път да се увенчаят и с наследник. От втората си съпруга – шармантната мулатка Оля, Иван има голям син, който носи същото име.Неотдавна музикантът затвърди реномето си на бонвиван и любител на добрата кухня, като заедно с жена си стана лице на първия онлайн гастроном у нас. В предаването "Байландо" обаче не му провървя толкова.Иван Лечев се отпусна и разказа за последните вълнения около новата си любов Жени и вечната любов към ФСБ.

– Мога ли да ви попитам как ви спечели Жени и какво харесахте пък вие в нея? Вашата сватба развълнува арт средите в столицата?
– Всичко харесах в Жени, от горе до долу! Това е абсолютно фол ин лов, тотално влюбване. Аз дори не бих могъл да отговоря какво не харесвам в нея, защото всичко харесвам.

– А одобрявате ли новия й цвят на косата – черен?
– Ама това си е нейният цвят на косата. Естествено, че го одобрявам. Не виждам защо всички трябва да бъдат блондинки. А тя всъщност се е била изрусила заради едни реклами на супите "Маги", на които е била лице. И така си е тръгнало, тя си е поддържала русия цвят, докато не ме срещна мене. След което аз й видях едни снимка като студентка с къси черни коси. А Жени има много красиви очи, топъл лешников цвят, между жълто и зелено. Казах й, че с тази руса коса не й изпъкват очите, а те са адски красиви. Даже скоро й направих снимки. И на мене така ми харесва много повече.

– Жени каза на промоция преди няколко дни, че децата са голямото й желание. Вие какво мислите?
– Значи ние със сигурност сме решили, че искаме да имаме деца. Надявах се, че апартаментът в който живеем, ще успея да го ремонтирам, защото смятам децата да се появят на ново място. Но в края на краищата, ако и тази пролет не успея да направя ремонт, няма да чакаме повече. Това е, и двамата искаме да имаме деца.

– Като всеки човек на изкуството сте известен с горещите си емоции, а бракът с Жени е четвърти за вас. В какви отношения сте с предишните си съпруги?
– Ами с Оля поддържаме отношения в добрия тон. Обществена тайна е, че няколко пъти съм се женил…. но хайде да не говорим за това. Общо взето, само с Оля поддържам връзка, но няма как, защото се налага да се чуваме. Даже и сме работили заедно. Точно тя ми възложи едно състезание по готвене, в рамките на реклама на “Уърпуул”. Оля ме покани да участвам, така че от време на време и нещо свършваме, но то е много епизодично. Но аз съм такъв, не мога да бъда лицемер и да водя някакъв паралелен живот, както много хора го правят с любовниците си. Аз или съм с един човек, или не съм. Просто не мога по друг начин.

– В момента ФСБ е в тричленен състав. Защо се разделихте с басиста си Ивайло Крайчовски?
– Ами Ивайло очевидно има по-големи приоритети от свиренето на бас китара. Пък във ФСБ трябва да се свири сериозно. Значи, за да го кажа съвсем ясно, ФСБ е като клуб, в който всеки трябва да си заслужи мястото! Ивайло Крайчовски от много години не се поддържа като басист и на нас просто такова нещо не ни е нужно. И затова взехме Ивайло Звездомиров от група "Те" сега за последните концерти, който е така или иначе един от най-добрите басисти в България. Той ще участва в концертите като гост-музикант, той ще свири баса. Ние репетираме с него всеки ден и група "Те" бяха така любезни да се съгласят той да участва с нас. На нас ни трябва добър басист, а не просто “някакъв басист”. Ние имаме няколко гостуващи музиканти, двама барабанисти, единият е синът на Косьо Цеков, който учи в момента в Холандия ударни инструменти, другият е Румен Бояджиев-син, който, както и другият му син Борислав, е брилянтен перкусионист, а Борислав ще има вмъквания като диджей.

– Нещо отне ли ви музиката в живота?
– Аз съм на принципа "Свободата преди всичко!". И до ден днешен всъщност си плащам цената на тази свобода. Защото аз нямам нито един ден трудов стаж като чиновник,  не съм работил на заплата. Сега вече имам фирма, чрез която се осигурявам. Имам някакъв стаж от 7-8 години, не повече. Въпреки че си мисля, че в наши дни човек, ако излезе в пенсия, това е едно от лошите неща, които могат да му се случат. В смисъл, ако не си си подсигурил старините, едната пенсия не ти решава никакъв проблем. Даже майка ми е пенсионерка и като професор получава за съвременните мащаби една сериозна пенсия (майката на Лечев е професорката по пиано Снежина Гълъбова – бел.авт.), но си мисля, че ако трябва да си плати парното, водата и тока тука, в центъра на София, тези пари от пенсията не биха му стигнали дори да яде само кисело мляко и хляб.

– Вашият син от Оля продължава ли музикалния път на баща си и дядо си?
– Имам един син, който също се казва Иван, но завършва тази пролет банков мениджмънт в Англия. Не се занимава с музика, за мене тази професия е изключително тежка. Аз не бих могъл да върша нищо друго и затова не съм се занимавал с нищо друго, но реших да оставя на него възможност да избира. В България той живее с Оля, тя има голяма къща и умее много да си подрежда нещата и всъщност той живее при нея. Заедно го издържаме, той ползва стипендия, но се налага и ние да помагаме.

– Доста необичайно за един музикант, но преди броени дни станахте посланик на гурме кухнята на “Сити марше”. Защо така изневерихте на музиката с кулинарията?
– Не мога да кажа, че изневерявам, по-скоро едно приятно съжителство. Музиката и кулинарията могат прекрасно да съжителстват под един покрив. Доста от големите музиканти по света са били и големи чревоугодници, веднага почвам с Павароти например. Като при мене нещата са по-напред. Жени, моята жена, успя да ме научи на това, че човек ако яде вкусни неща, не значи, че трябва да яде много. В това е същността на кухнята гурме – всичко е много хубаво, но по малко. А освен това аз, преди да стана лице на “Сити марше”, преди няколко години завърших курс по сомелиерство и вече съм дипломиран сомелиер. Въобще музиката може прекрасно да се съчетае с доброто хапване.

– Вашият баща проф. Боян Лечев бе един от най-известните ни професори по цигулка. Не го ли разочаровахте, като се отдадохте на китарата?
– Всъщност баща ми беше от хората, както и майка ми между впрочем, които винаги са смятали, че децата не бива да се насилват да правят нещо против волята им. И аз по тази причина започнах да свиря на цигулка чак на 12 години, което се смята за непростимо късно. Баща ми реши, че аз трябва да стана музикант след една случка с композитора Лилчо Борисов. Той беше дошъл вкъщи да работят по неговия концерт, на който баща ми трябваше да е първият изпълнител.

В скоби ще вметна, че баща ми е участвал в създаваното на всички български цигулкови концерти, които не са свързани с Петър Христосков, другото голямо име в българската цигулкова школа. И когато Лилчо Борисов е бил вкъщи по повод на този концерт, баща ми е чул как аз повтарям, тананикайки, една много сложна музикална тема от концерта, която е трудна за възпроизвеждане и от професионален музикант. И тогава си казал: "Късно, не късно… но това момче трябва да стане музикант!".

Родът Лечеви, доколкото знам, е търновски и идва в София по времето на прадядо ми, на който аз съм кръстен – Иван. И даже по едно време е имало голяма любов между него и Елиза, която става по-късно Владигерова и майка на Панчо и Любен Владигерови, има такава интрига. Той е бил военен лекар, неговият син, моят дядо Тодор Лечев, е един от създателите на Оперния оркестър в София.

Баща ми беше много разочарован от това, че аз тръгнах по друг път, но никога не сме се карали. Той просто искаше от мен да завърша Консерваторията, и то достойно. Той каза: "Само те моля да завършиш и да станеш сериозен музикант", което и направих. Аз, отивайки в Консерваторията, вече бях почнал да работя с ФСБ и нещата бяха станали много сериозни. А той ме подготвяше така, че завършвайки Консерваторията, да се явя на конкурса "Чайковски". Всъщност аз имах възможност да стана много добър цигулар и напоследък си мисля, че ми липсва, и все повече и повече свиря на цигулка.

– Спомняте ли си детето-вундеркинд Ангелинка Абаджиева, най-малката студентка на вашия баща и дъщеричка на треньора по вдигане на тежести Иван Абаджиев? Говореше се, че за да стане вундеркинд, баща й е прилагал различни стимуланти, подобни на тези, които са вземали спортистите?
– Е, как да не си я спомням. Тя си е в Германия сега и е концертмайстор там. И наистина изненадваше всички със своето развитие. Но най-успешната ученичка на баща ми е Елмира Дърварова – концертмайстор на Метрополитен опера в Ню Йорк, което е страхотно постижение, като се има предвид колко хора от цял свят кандидатстват за това място и от какви ли не академии. Негови студенти са по цял свят.
И по времето на социализма баща ми го бяха заяли за това, че не знайно защо всичките му студенти заминават за чужбина. Дали той не ги поощрява…? И баща ми беше казал: "Не, просто са много добри!"

– Излиза, че като китарист сте самоук?
– Да, аз съм един абсолютен самоук, на 100 процента китарист!  Даже ми предложиха преди време да стана преподавател в Нов български университет, но аз казах, че не мога, защото нямам методика. И няма как да предам това, което съм научил, защото не помня как съм го научил. Така че съм съвсем, съвсем самоук. Даже имам проблем – като свиря много, ето този нокът ми се изтрива, защото не ми е правилна постановката. Не би трябвало да се изтрива! Понякога и цялото тяло ме боли.

– Какво бихте си пожелали сега, вече мъдър и зрял, на 54 години?
– Най-вече искам да си пожелая всичко да мине наред с концертите на ФСБ из страната през декември. Това в момента ми е номер едно като приоритет. И това, което си говорихме за децата! Да сме живи и здрави и да сме дълги години заедно с Жени – това са двете най-важни неща в живота ми.

 blitz.bg

25.11.10