С аналогиите трябва да се внимава, особено ако се прилагат в сферата на политическия анализ. Ефектното сравнение може да доведе до зашеметяващо заблуждение. Затова, след няколко статии, публикувани през миналата година в "Банкеръ", чиито заглавия бяха заимствани от известната филмова поредица за Джейсън Борн, реших да приключа с "Отрезвяването на ГЕРБ?"
Въпросителният знак не бе случаен. Предстоеше да видим дали отрезвяването ще се случи и ако се случи, до какво ще доведе. Както е известно, при някои хора и организации този процес е мъчителен, а при други представлява кратък преход към ново пиянство (със или без кавички). Още тогава някои ме питаха защо използвам евфевизми и не задавам въпроса директно: "Ще изтрезнее ли Бойко Борисов?" Аргументът бе, че точно тук е ключовият показател дали новите управляващи ще отрезнеят, или не. Шансът на ГЕРБ да се докаже в управлението на страната и да се утвърди като жизнеспособна партия бе именно във формирането около премиера на добре балансиран екип от политици с качества на лидери, а не на предпазители (бушони).
Отрезвяването не се случи
Характерологичните особености на Борисов, подсилени от нашепванията на доверени съветници, тласнаха развитието в друга посока. Премиерът изгради не екип от политически и административни ръководители с лидерски качества, способни да носят част от тежкото бреме на реформите, а схема от бушони и бушончета, които да поемат вината за всеки пореден гаф, неуспех или просто уязвяване на самолюбието на Борисов.
Политическият опит и просто здравият разум би трябвало да подскажат, че такава "стратегия" е обречена и рано или късно (но по-вероятно рано) късото съединение на неумелото управление ще удари на върха. Лидерът на ГЕРБ обаче се е вкопчил в нея с мъртва хватка. Каква по-точна илюстрация от думите му пред българската колония в Ню-Йорк: "Мога да изброя поне 30-40 човека на ниво министър и заместник-министър, а и в агенциите, които ги взех от Лондон, Париж, Вашингтон, и в момента са в управлението на държавата. Кат се износят малко, идвайте вие и ще ги сменяме! Това е пътят!"
Може би Борисов мисли, че думите му звучат примамливо, но всъщност само глупак или безнадежден авантюрист би се поддал на такава "покана за издигане". Защото списъкът на "малко поизносените" започна бързо да набъбва и това вероятно ще действа като студен душ на всички кандидати за работа "на полза роду" под знамето на ГЕРБ.
Текучеството на здравните министри
е чудесна илюстрация на този процес. Смяната на двама души на този пост, и то само за пет месеца, е без прецедент в богатата на министерски кадрили история на българския преход. Което е по-фрапиращо, "оставките" не бяха подкрепени с аргументи (какво стана с разследването за "злоупотреби" срещу Нанев?!), а паднаха от небето по нечия висша воля – точно като в древногръцка трагедия. Нито дума не бе спомената за грешки в разработването и реализирането на политиките – неща, които очевидно не могат да бъдат вменени във вина на един-единствен човек (освен премиера, и то ако много държи лично да отговаря за всичко в управлението). Особено нелепа бе ситуацията с Ана-Мария Борисова, която, 15 минути преди да бъде обявена оставката й, говореше за намеренията си като министър за месеци напред. При това положение кой нормален (да не говорим – подготвен) човек ще се съгласи да стане министър, за да прави нещо, което не е измислено, но за сметка на това трябва да се случи на всяка цена.
Преградата между премиера и "високото напрежение" на политическите реалности става все по-тънка. Който направи гаф, си отиде. Отидоха си и мнозина, които не бяха виновни, но просто някой трябваше да бъде изкупителна жертва за основателни и неоснователни обществени реакции и настроения.
Остана една малка група от хора
които все още могат безнаказано да "газят през лука", но и това скоро ще свърши. Цецка Цачева поиска лично да контролира кой и по каква тема може да предизвиква референдуми. Дянков си вярва, че може да върти кранчето на публичните финанси – все едно че разпределя собствената си заплата. Сергей Игнатов като един Катон се е вживял в репликата: "И все пак Софийският университет трябва да бъде разрушен." Дори изключително предпазливият Цветан Цветанов направи един от големите гафове на това управление, като заяви не къде да е, а в Брюксел, че България не е била готова за членство в Европейския съюз и е била приета с "политическо решение" (т.е. в разрез с официалните критерии). Впрочем това е самата истина, но е нужен известен опит, за да разбереш, че добрият политик личи не само в изричането на някои истини, но и в премълчаването на други.
Днес е ясно, че главозамайването на ГЕРБ от политическите победи не премина, а се превърна в трайно състояние. Борисов си вярва, че всички останали в управлението се износват, само той – не. Преди дни Сашо Диков формулира това впечатление по своя уникален начин, като в едно свръхоткровено интервю зададе на премиера реторичния въпрос: "Ти изглежда си загубил чувството за реалност?!" Външно погледнато, Борисов наистина си вярва, че лично строи магистрали, бори престъпността и въобще прави дълбоки реформи, поради което е преуморен до крайност. Но вътрешно вече усеща, че неподдаваща се на износване титаново-ванадиева сплав в политиката не е изобретена и вероятно никога няма да бъде. Поради което заплахата с оставка звучи минорно и с известна мелодраматична нотка. Преди шест месеца формулировката бе: "Ще подам оставка, ще идем на избори и ще ги бия още по-тежко." Днес Борисов плаши, че ще подаде оставка, пък
"Нека се върнат Станишев и Доган да ви оправят!"
Както неведнъж е доказвано, и "най-рейтинговият" политик не може да спре лавината на срива на доверие към институциите, доминирани от ръководената от него партия, към самата партия, а това неизбежно в един момент се връща като бумеранг и към самия него. Въпреки евфемизмите, използвани от някои социолози (като странния въпрос "Притеснени ли сте от управлението на ГЕРБ?"), ясно е, че доверието и подкрепата за правителството се движат обратнопропорционално на опасенията от нов кризисен спазъм в българското общество. Въпреки че засега, общо взето, се запазва регистрираното ниво на доверие към Борисов и Цветанов, червената лампа мига учестено. Времето за адекватна реакция от страна на управляващите изтича.
Именно крайната и опростена персонификация на ГЕРБ се очертава като непосредствена заплаха и за партията, и за управлението на страната. Мина времето, когато това носеше дивиденти у нас и пред чуждестранните ни партньори. В днешните трудни условия управление от типа "човекът-оркестър" вещае беди.
Продължаването на тактиката в името на личната си "аура" на премиера да се жертват фигури от правителството скоро ще спре да носи дори временни ползи. Такъв политически модел на поведение е стратегически обречен. Първо – защото по-скоро рано, отколкото късно, ерозията на доверие ще достигне и Борисов. Второ – защото ще бъде развенчан авторитетът му сред близките сподвижници. Повечето от тях едва ли ще се примирят с ролята на изкупителни жертви на олтара на Борисов, а това ще генерира вътрешни проблеми в партията, особено когато пожарът достигне до най-тесния кръг около премиера.
Единствената линия на поведение, която би дала някакъв шанс и на Борисов, и на управляващите като цяло, е засилване на екипността, очертаване на по-ясна самостоятелна политическа и управленска физиономия на повече лидери в ГЕРБ, разширяване на ролята на самата партия като партньор и коректив на управлението. Трябва да се отчита и обстоятелството, че наближават избори, на които ще се представи партия ГЕРБ, а не група от хора начело с Борисов (колкото и важна да е неговата роля). Ако продължат настоящите негативни тенденции в управлението – каквото и да говорят социолозите, може да стане така, че след година ГЕРБ да се бори за оцеляване, а не за безапелационни победи. Имаме достатъчно красноречив пример със сгромолясването на НДСВ на местните избори през 2003 г. – само две години след триумфа на парламентарните през 2001 година.
Всъщност настъпва критичният момент, в който ГЕРБ ще трябва да докаже жизнеспособността си като политически организъм. Скоро ще стане ясно дали на практика (а не на думи) това е по-различна партия, способна да прави различна политика (и да прави политика по различен начин) от тези, които ни управляваха доскоро. Иначе казано, въпросът, формулиран в заглавието на статията ми в "БАНКЕРЪ", публикувана в края на октомври 2007 г. – "ГЕРБ – шедьовър или провал на българския политически инженеринг?" – остава открит.
Александър Маринов

