Пламена е момиче, което се среща рядко. Весела, жизнена, непринудена и чиста душа. Ведър характер, чаровна и винаги усмихната, от нея научих да гледам на живота като на приключение с неясен край. Пламена дойде веднъж в офиса ми и каза, че трябва да го боядиса, после го направи така, както се усмихва – непринудено. Внезапно преди време, моята приятелка заболя от автоимунно заболяване. Няма да ви описвам за какво става дума, ударът беше тежък, но Пламена не загуби присъствие на духа и запази своята жизненост и чувство за хумор. Веднъж ми каза: „Имам две години, за да разбера каква е тази болест и да свикна с нея!“ Склонен съм към сантиментални изблици и желание да помагам, но скоро тя ми написа, че няма нужда да правя, каквото и да е. Написа ми, че за нея е важно да знае, че ме има и ако съм щастлив става верижна реакция, която се предава на нея. Това ме успокои, но всяка вечер се моля Пламена да се оправи, защото ако има Бог тя трябва да се излекува. Доброто е на изчезване в нашите отношения, добрите хора се броят на пръсти. Това, че сме бедни не ни оправдава, че сме зли. Познавам бедни хора с огромни сърца и богаташи със сърца, колкото грахово зърно. Забелязвам, че преди бях по-духовен и състрадателен, но материалното ме променя към лошо. Борбата за оцеляване бавно и невидимо ни води към оскотяване и ако нямаме твърди житейски принципи лесно политаме към бездната, в която властват низките отношения. Както споменах, когато правих изданията си за мениджърите на Варна, повечето от интервюираните ми споделиха, че не могат да се преборят със завистта на хората. Българите не обичаме успелите хора, търсим тъмни петна в миналото им, говорим как им дали куфаригте с пари и така тръгнал бизнеса им и т.н. Не е лъжа, че част от нашите бизнесмени са получили мощно рамо, за да стартират, има много партийни отрочета, мамини детенца, хора от бившата Държавна сигурност, но има и мениджъри, които са успели без чужда помощ. Ние обаче не полагаме достатъчно усилия, за да постигнем техния успех, а предпочитаме да хленчим как държавата, кризата или началника са ни виновни за положението, в което сме. Факт са ниските ни заплати, факт са постоянно повишаващите се цени, хиляди хора изнемогват да плащат сметките си, но и не правят нищо, за да подобрят живота си. А истината е проста – трябва да знаем какво умеем да правим и какво не. Преди години направих личната си инвентаризация – разделих един лист на две части и в едната написах какво обичам да правя, а в другата какво не обичам. За два часа научих, че обичам да пиша статии, да общувам с хората, да чета книги, да ходя за риба и още 15-на неща. Също разбрах, че не обичам да ми заповядват, да бездействам, да завися от някого, да нямам пари и пр. Личната ми инвентаризация ми помогна да разбера, че най-добре за мен ще бъде да работя за себе си, защото съм свободолюбив, че работата ми трябва да е свързана с творчество, а не с търговия, чиновничество или преподаване. Много хора са нещастни с работата си, защото не знаят какво умеят и се захващат с първото им попаднало предложение. Не правете така, а разберете какво обичате да правите, превърнете го в своя професия и я работете с ентусиазъм.

Б.А. – името на моята приятелка е друго, но не това е от значение в този материал

Иво Югов