– Как сте, г-н Йовчев, непосредствено преди Коледа?

– Благодаря, добре! В залата сме, тренираме. Подготвям се за две галапредставления, на които ще участвам преди Коледа в Белгия.

–  Преди да поговорим за работата ви във федерацията, за решенията, проблемите, които не са малко, да поговорим за това – какво е да участваш на 6 олимпиади. В началото на вашата кариера дали сте мислили за нещо такова? 

– Никога не съм мислел за това, дори в началото, когато бях в младежкия национален отбор. Участието на шест олимпиади не е било планирано. За мое най-голямо щастие, важно е да отбележим, че във времето, в което съм тренирал и съм се състезавал, нямах контузии. За това вероятно съм имал добра база като подрастващ гимнастик и се е стигнало дотам. Това никога не е било планирано, не е било цел. Може би е един вид късмет или някаква даденост да нямаш толкова много травми в спортната си кариера. Естествено, нищо не идва даром. Сменил съм много треньори, всеки е оставил нещо хубаво, за да се стигне до този етап. Не съм го направил изцяло аз. Този резултат е съвкупност от много положителни елементи, които са ми се случили.

–  Какво стои зад тези шест олимпиади? Труд? Талант? Съвкупност от двете? 

– Със сигурност талант и може би така е било предначертано. Разбира се, че не става и без много работа. С екипите, с които съм работил, винаги сме имали цел и сме се стремели към нея. Опитвам се да предам това мислене и сега на по-младото поколение. Разбира се, че най-желаната цел са Олимпийските игри. Но тази цел е била вероятно в съзнанието на треньора. Започнах от международни срещи, от най-ниското ниво. За да се стигне до участие на олимпиада, пътят е дълъг. На първите олимпийски игри аз бях дебютант и борбата за влизане в отбора беше голяма, но пък участието ми не беше толкова атрактивно.

–  Наистина ли гимнастиката стои в основата на всеки спорт? 

– Поне за мен е така. Ако минеш през гимнастиката като дете, развиваш много от качествата си, които могат да ти помогнат дори след време да се пренасочиш към друг спорт. Само дори една година в гимнастиката би ти помогнала да напреднеш по-бързо, дори например да искаш да станеш футболист. Въпреки че спортовете са съвсем различни, гимнастиката помага изключително много за развитието в който и да е спорт.

–  Какво ви костваше последната олимпиада?

– Емоционално и вътрешно аз бях подготвен, че това ще е последната. Наистина нямаше какво да губя. Бях много щастлив, когато попаднах във финала. На финала наистина исках да направя много повече, но нямаше как да се надскоча. Явно дотам ми е бил лимитът. Играх с удоволствие. Хората, които гледат гимнастика, са или фенове, или бивши гимнастици, или родители и понеже съм дълго време в този спорт, има уважение към мен и моя труд.

–  Видяхме сълзи в очите на вашия треньор. При вас какви бяха емоциите? 

– При мен нямаше сълзи. Вътрешно бушуваха различни емоции, знаейки, че това е последна олимпиада. Не бих могъл да ги обясня или пресъздам, но интересното е, че се разделих със спорта без сълзи. За момента още не ми е мъчно и не ми липсва, може би, защото го допълвам с различна работа или вид дейност. Тези галаспектакли ми позволяват да стоя във форма, защото публиката изисква от теб да се представиш на ниво.

–  Ако ви върна назад в годините, кое е първото състезание, което оставя най-ярък спомен у вас? Има ли състезание, което винаги ще помните? 

– Имам няколко по-специални състезания. През 2001 г., когато за първи път станах световен шампион, е може би един от най-запомнящите се моменти. Никой не го очакваше, дори и аз. Знаех, че мога, но има много неща, които мога или знам, че мога, но по някаква причина не са се получавали.

–  Нешка Робева, Илиана Раева, те са споделяли, че точно очакването от хората, от другите изиграва много лоша шега понякога. Вие как мислите? 

– Наистина това тежи. Понякога изиграва лоша шега, но друг път пък е мотивиращо, защото когато знаеш колко много хора очакват от теб, това ти дава допълнителен стимул. Ако съумееш цялата енергия и напрежение да ги контролираш и да ги насочиш в положителна посока, определено те биха имали огромен принос към крайния резултат. Този контрол наистина е много сложен, но това идва и с опита, с анализирането на грешките, които си допуснал.

–  Коя е грешката, която не можете да си простите? 

– Може би няма такава. Да, трудно е да се преглътнат грешките. Аз два пъти съм грешал. В Пекин сгреших на упражнение, което е доста елементарно, но като изискване се наказва много, ако го пропуснеш. Едно елементарно упражнение ме лиши от медал тогава. Разочарованието е голямо, на момента не можеш да надмогнеш разочарованието, но с времето минава. Но трябва да има и такива моменти. Трябва да се мине през всякакъв вид перипетии, дори и негативи, за да може след това на преден план да дойде положителното от това. Важно е да умееш да се контролираш, да не избухваш, всичко е въпрос на сила, това изгражда характера.

–  2004 г., това как се преглъща? 

– И това минава. Всичко минава. Това е спорт, важното е да сме живи и здрави. Трябва да живееш така, че да можеш да извличаш положителното. Аз не мога да върна времето назад, да сменя медала, от който бях лишен. Когато грешката не е в теб, е по-лесно. Единственото съжаление в спорта за мен е може би, че завършвам кариерата си без златен медал от Олимпиада. Но не това е важното. Важна е обичта на хората, приносът към спорта.

–  Колко лишения стоят зад този спорт? 

– Много! Тренировки по три пъти на ден, много силно психическо или физическо натоварване. Спортът е доста травматичен.

–  Каква е равносметката? Заслужава ли си всичко това? 

– Да, заслужава си разбира се. Има много деца, които искат да практикуват този спорт, въпреки трудностите, които има в него. Не говорим за пари или финансово състояние, самият спорт е много тежък. Всички, които са в залата, се опитваме да ги третираме като шампиони. Щом веднъж са дошли и са избрали гимнастиката, през цялото време, в което са в залата и играят, те трябва да се чувстват като шампиони. Искаме да ги научим на дисциплина. Когато не се отказват, въпреки трудностите, те сами се изграждат като характери и това нещо е достойно за уважение. Има 7-8-годишни деца, които се справят страхотно.

–  Колко зали са адекватни за тренировки към този момент? 

– В Свиленград има зала, но тя е малка. В Благоевград скоро се направи голям ремонт, с който се подобриха условията за работа. Във Варна съвсем скоро ще открием напълно реновирана зала. Прави се много за нашия спорт.

–  Какви са основните проблеми във федерацията? 

– Нямаме някакви сериозни проблеми. Проблеми и трудности има, да, искаме да участваме на повече състезания, но всичко това е свързано със средства. Съвсем скоро малките ни състезатели се върнаха от международно състезание в Сърбия, където момчетата взеха над 30 медали, а момичетата над пет.

–  Трябва ли спортното министерство да влезе в управлението на федерациите? Според вас редно ли е? 

– Аз мисля, че ги управляват, те изискват отчети и т.н. Всяка една федерация има своите виждания, защото спортното министерство не е способно да разбира от всички спортове. Във всеки спорт има специалисти, затова са и федерациите, със своите председатели, старши треньори и управителни съвети, които вземат решения и имат виждания за развитието на ръководството. Аз мисля, че така е правилно, навсякъде по света има федерации.

– Синът ви тренира тенис. Той пробвал ли е с гимнастика?

– Да, пробвал е. Може да прави някои основни упражнения. Но не избра гимнастиката, защото е прекалено сложно или не знам, може би не му харесва. Занимава се с тенис и това му харесва. Много е трудно едно дете да намери своя спорт и да е щастливо от това, което прави.

–  Кой е най-важният житейски урок за вас? 

– Няма най-важен, във времето човек постоянно се учи и се опитваш да се усъвършенстваш. Щом оцеляваме и сме живи и здрави, какъвто и проблем да дойде, трябва да го решаваме и да справяме с него. Когато пък има хубави моменти, трябва да се наслаждаваме на тях.

http://www.tvevropa.com