Помня
как гласът ти звънтеше
като утринен дъжд
помня как дъждът спря
и пропаднах в нищото
вместо дъгата в очите ти
виждах тъмни облаци

тази поголовна сеч на чувствата ми
се проточи като бавно убийство

търкулнат в пазвата на времето
дълбаех дъното
с ръце обгорели от неизказани истини
не знаех какво търся
дълбаех с надеждата
да видя усмивката ти
онази звънтящата
с дъх на бадеми

И случи се чудото:
разрових до камък
не беше камък, ти беше!
вкаменена самодива
обречена да живее от спомени

Иво Югов