На 17 април 2014 г. светът се раздели с един от най-големите си мечтатели. Габриел Гарсия Маркес, човекът, който превърна самотата в литература, а смъртта в безсмъртие, напусна този свят на 87-годишна възраст в Мексико сити.

Гарсия Маркес умира от пневмония в Мексико Сити. Смъртта му е потвърдена от Фернанда Фамилиар в Twitter (сега X), както и от неговия бивш редактор Кристобал Пера.

Колумбийският президент Хуан Мануел Сантос заявява: „Сто години самота и тъга за смъртта на най-великия колумбиец на всички времена“. Бившият колумбийски президент Алваро Урибе Велес казва: „Маестро Гарсия Маркес, благодарим ти завинаги, милиони хора по света се влюбиха в нашата страна, омагьосани от твоите редове“. Към момента на смъртта си Гарсия Маркес има съпруга и двама синове.

Гарсия Маркес е кремиран на частна семейна церемония в Мексико Сити. На 22 април президентите на Колумбия и Мексико присъстват на официална церемония в Мексико Сити, където Гарсия Маркес е живял повече от три десетилетия.

Погребално шествие пренася урната с неговия прах от дома му до Двореца на изящните изкуства, където се провежда възпоменателната церемония. По-рано жителите на родния му град Аракатакa в карибския регион на Колумбия провеждат символично погребение.

Гневът на Габо: Защо България влезе в черния списък на Маркес?

Малцина днес помнят, че в продължение на почти две десетилетия България беше в „черния“ списък на великия колумбиец. Причината беше колкото прозаична, толкова и обидна за човек с неговото чувство за справедливост.

В годините на социализма България издава неговите шедьоври, включително легендарната „Сто години самота“, без да плаща авторски права. По това време страната ни не е подписала Световната конвенция за авторско право и просто „прескача“ финансовите отношения с автора.

Когато Маркес разбира, че книгите му се продават в огромни тиражи, а той не получава нито цент от това, той изпада в ярост. Писателят налага официална забрана творбите му да бъдат превеждани и издавани на български език. Това вето остава в сила дълго след промените през 1989 г.

Габо е непоколебим – той отказва достъп до магическия си свят на една нация, чиято държава го е пренебрегнала. Едва в началото на новия век, благодарение на дълги преговори и изплащане на дължимите суми, „ледът“ се пропуква и Маркес отново позволява на българските издатели да работят с него.

Нелегалната любов на българския читател

Въпреки забраната обаче, българският читател никога не спря да обича Маркес. Парадоксално, именно „пиратските“ издания от 70-те и 80-те години създадоха култа към него у нас. Брилянтният превод на Румен Стоянов успя да пренесе Макондо в нашите домове с такава сила, че българите припознаха в колумбийските чудаци своите собствени баби и дядовци. Докато Маркес се сърдеше на София, в българските провинциални библиотеки страниците на книгите му се изтриваха от четене.

Ние разбрахме неговата „Стогодишна самота“, защото в нашата история самотата и изолацията също бяха вековни спътници. Връзката беше толкова дълбока, че когато забраната най-после падна, интересът към новите преводи на „Любов по време на холера“ и „Живея, за да разказвам“ беше сравним с истерия. България се превърна в една от страните с най-висок тираж на Маркес на глава от населението в света – факт, който по-късно омекоти сърцето на автора, съобщава vesti.bg.