Ели Маринова:  Г-н Пирински, разкажете ми откога се занимавате с изобразителното изкуство? Къде сте учил?

Росен Пирински: В този занаят съм от 30 години. Веднага след казармата, през 1980 г. започнах работа като художник – приложник в тогавашното предприятие „Културен отдих и художествена украса” в Разград. Там се правеха плакати, лозунги, трибуни и билбордове. Там изучавах тайните и овладявах тънкостите на занаята. После идва творческият процес. Той е много специална тема за мен. Но да се върнем на занаята. Може да имате прекрасна идея, но ако не познавате материалите и средствата, които са ви нужни, ако нямате познания за процеса на нейната реализация, нищо няма да стане. По онова време търсех мястото си и себе си в изкуството на съвсем друго място. Първата ми любов беше  театъра. 

Занимавах се с актьорско майсторство, интересувах се от режисура, драматургия и поезия. Даже завърших курс за художествен ръководител със специалност „Режисура на художественото слово”. Как ли звучи това в днешно време в ушите на младите? Но за нас, за нашето поколение словото и изкуството като цяло беше много сериозно и дълбоко. Всички се вълнувахме и съпреживявахме всеки български филм, всеки спектакъл, всяка изложба. Живеехме с  всеки поет, актьор, художник и режисьор. Каква драма беше за нас, за цяла България смъртта на Петя Дубарова…А сега живеем с кренвиршите „Леки”…България имаше Радой Ралин и Блага Димитрова. 

Междувременно аз се занимавах със системата йога – интересувах се от източната философия, китайска медицина, психология и френдлогия, влечеше ме мистичното, езотериката.  Както се казва „със свещ” издърпвах информация за тези неща. Тези теми бяха отречени от „официалната наука” и забранени от тогавашната комунистическа власт. Което автоматично ме правеше аутсайдер по отношение на образователната система и съмнителен за властта. ДС ми дишаха във врата, а по-късно се разбра за прословутия  им модел. 

Но тогава бях млад, изживявах се като поет и художник, правех си театрални трупи и въобще не ми пукаше. През 1983 г. отидох за първи път във Велико Търново и станах модел във факултета по изобразително изкуство във ВТУ. Намерих си начин да уча каквото ме интересува, а не каквото искаха да ми натрапят. Без Маркс и Енгелс и без безумната комунистическа „естетика”. Имах достъп до всички ателиета, наблюдавах кой как рисува, слушах кой преподавател как обяснява и си преценявах и преосмислях познанията по живопис. 

Е.М.:  Каква техника използвате?

Р.П.: Ето че се върнахме към темата за творческия процес. Ако нахвърляте безразборно няколко производни думи на един празен лист и започнете да търсите това, което ги обединява, навлизате в творческия процес на поета и имате шанса да сътворите стих. Това, което е между думите е истинското изкуство, а вашето ниво на интелект, вашата култура предопределят творческия резултат. Същото важи за всички изкуства. Само способите и средствата са различни. Няколко капки боя на един празен лист са само творчески шанс. За мен техниката, която използвам е само начало. Отвъд нея е смисълът, идеята, целта на всяко изкуство.

Е.М.: Защо много художници в България мизерстват и с трудност оцеляват?

Р.П.:  Защото са останали да живеят в България. Защото са повярвали в държавата си. Защото все още очакват тя да им даде възможност да се реализират. Още не могат да разберат, че са изоставени. Това е един много фундаментален въпрос, изискващ фундаментален отговор. Благодаря за него!  Да се намери отговор на такъв въпрос означава да се намери пътя към този проблем. Много е лесно да ви кажа, че нямаме култура, но няма да го направя, защото това не е вярно. Това е мит на улично ниво, с който вече свикнахме да се самооправдаваме и чрез който прехвърляме вината за духовната си леност, за малодушието си като топка върху другите. Трудна и трудоемка работа е създаването на гражданско общество, налага се да си размърдаме мозъците и здравата да ги раздрусаме, ама не щем. Не ни се иска. Пък и нямаме време. Ето ви причината – апатията; ето ви следствието – агонията. Ето ви формулата: апатията на обществото поражда и поддържа агонията на творците. 

Е.М.:  Какви са наблюденията ви – така ли е в нормалните държави?

Р.П.: Съгасен съм с вас. Държавата ни не е нормална. Народ, който си закрива театрите, галериите, училищата и болниците нормален ли е? В европейските държави са се погрижили за творците си, бдят над тях, пазят ги като писани яйца и затова се говори за тяхната култура. Европейската култура. А ние сме в Европа в кавички, наужким. Във всяка европейска столица, както и в по-големите им градове има цели улици на изкуствата и не съм чул някой техен художник да протестира или да се тръшка от глад. Нещо подобно се опитахме да направим във Велико Търново с двама колеги – улица на изкуствата, но търновци са еснафи с мания за величие и не си я заслужиха. 

Е.М.:  Имате ли конкретни предложения към министерството на културата и СБХ?

Р.П.:  Имам разбира се. Българският творец е оставен сам на себе си, лишен е от полето си за изява и на него какво му остава – Улицата. Не казвам, че нямаме галерии и изложбени зали, има. Но кой влиза в тях и кой може да си плати да си направи изложба? Малцина. Тези малцина обявяват себе си и се изживяват като елит. Добре. Тяхна си работа. Живеем в свободна страна. Обаче за нормалния художник и за нормалната публика тази територия е недостъпна и така улицата става логично място за среща на българина с изкуството. А като е логично, защо да е закононесъобразно? 

Защо някой трябва да ти разреши да пееш, да танцуваш, да свириш, да рисуваш и да покажеш изкуството си, за да се прехраниш? Ето ви го проблема – нормативната уредба. Ето защо смятам, че е крайно време министерството на културата да вземе някакво отношение по въпроса и да отмени този разрешителен режим. Аз не съм юрист, но смятам, че тук е грешката и тя може лесно да с е коригира. Това е работа и мисия на това министерство и точно на  този министър. 

Е.М.:  Какво е отношението на българина към уличните художници? Как е на Запад?

Р.П.:  Мисля, че хората ни се радват и са доволни, че сме там. Опитват се всячески да ни подкрепят, спират се, коментират, дават ни кураж и който казва и мисли, че нямаме култура, е в дълбоко заблуждение. Смея да твърдя, че българинът е естет и има завидно отношение към изкуството. Знаете ли как се радвам на софиянци, как изпълват душата ми като ги наблюдавам, минаващи край някой уличен музикант. Макар и вечно забързани, винаги ще се върнат, ще пуснат нещичко. 

Е.М.: Работите ли успешно с галерии?

Р.П.:  Категорично не. Няма да работя с галерии. Нищо не може да замени живия контакт с хората. Най-голямата ми награда е да видя доволното лице на своя клиент. 

Е.М.:   Какво е мнението ви – има ли Художническа мафия в България?  

Р.П.:  Не зная. И не искам да знам. Сега, рисувайки серията „Вик за помощ” вярвам в хората, вярвам, че са ме разбрали и ще ме подкрепят. Идеята на тази серия е да си направя ателие, да продължа да рисувам и да бъда себе си. Който иска, може да ме намери на адрес rosgost@abv.bg

briz15.com

01.12.10