Ели Маринова: Артист до мозъка на костите – видимо е отвсякъде. Какво ви дава досегът с различните изкуства? 

Симеон Лютаков: Това е богатство. Да, работя на много фронтове. Дори неща, с които се занимавам, повечето хора, които ме познават, изобщо не знаят, че ги правя и че са ми интересни. Артистът трябва да бъде артист като схващане за света и той може да се занимава с всичко. То е нещо, което усещаш в себе си, а в каква форма го изливаш, това няма никакво значение. 

Е.М.:На сцената, на екрана или зад фотоапарата се чувствате най-добре? 

С.Л.: Така се случи, че напоследък започнах да се появявам на екрана в 3-4 филма, което е много приятно, много ме радва и бих дал всичко от себе си да продължи да се случва и за в бъдеще. Докосването до фото изкуството е лично моя потребност. Не ме интересува резултата, а по-скоро усамотението и заниманието. Правя го за лично удоволствие и за да се чувствам добре. А сцената е моята професия, така, че тя си е по default (подразбиране). 

Е.М.:Очевидно сте дошъл на този свят с доста симетрични черти, което прави впечатление веднага (не ви правя комплимент!). Това помага или пречи според вас на актьора да бъде забелязан бързо и заобичан от публиката?

 С.Л.: Не. Не мисля. Може би това важи повече при жените, при актрисите. При мъжете не е от решаващо значение и ако все пак бъде от значение, това е някак си притеснително. Аз мисля, че мъжът актьор не е хубаво да се доказва с външните си качества. Освен това аз на екрана се появявам в безобразен вид. Никак не бях в лицеприятна форма в „Дзифт”, там съм в ужасен вид, което е хубаво за мен. В новия филм, в който участвам – „Още нещо за любовта” изглеждам приятно. Да, хубаво е, но в никакъв случай не държа на това. 

Е.М.:Чужди продукции забелязаха ли ви и имате ли поглед навън?

С.Л.: Не. Аз не мисля, че българин може да пробие навън. Не става. Правени са много опити, но не става. Защото да пробиеш в кино значи да пробиеш в някакъв пазар. И да искаш да влезеш в западния пазар, никой няма да те пусне. Така, че нямам поглед навън. Погледът ми е отправен у нас, към нещата, които се случват тук, а те са достатъчно интересни.  

Е.М.: Какво се случва с българското кино? Защо имаше един дълъг период в България, в който почти не се правеше кино? А и да се правеха опити, не останаха следи. Само парите ли са причина?

 С.Л.: Не, не. Българското кино е без тема от много години насам. То световното кино е без тема, а какво остава за българското? Иносказателната форма на говорене умря преди 20 години и се оказа, че ние нищо друго не правим, освен да говорим иносказателно за нещата, които ни дразнят. А когато трябва да заявим гражданска позиция, да реализираме кино, което да показва нашето време, се оказва, че ние не умеем да разсъждаваме и не можем да търсим различните страни на нашия живот, защото едни идеи или тотално ги отричаме, или сме тотално пристрастни и нямаме сили да говорим за нашата действителност.

 Е.М.:А кое от действителността  в нашия театър ви дразни най-много?

 С.Л.: Дразни ме упованието на мои колеги, които си мислят, че театърът е Светая светих и че трябва да му робуваме на всяка цена. Това е в невероятен ущърб за театъра. Театърът, особено след събитията, които се случват напоследък трябва да оцелява. А той трябва да оцелява със здравомислещи хора, а не с идеалисти, които искат на всякаква цена да продължат да бъдат някакви. Това е абсурдно. Недопустимо е. Така са ни учили във ВИТИЗ – трябва да вярваш в светлата идея, че изкуството е над всичко. Наистина е така. Но моят живот не може да бъде „под всичко”.Т.е. аз нямам право да се отнасям така към себе си и когато ме карат да правя компромиси, не искам да ги правя. Достатъчно време правих компромиси. Хората от моята гилдия са дали всички компромиси, които са успели да дадат. Моля ги да спрат да правят компромиси оттук нататък.

 Е.М.:Какво трябва да направи държавата, за да престане да бъде мащеха за театъра? 

 С.Л.: Или трябва изцяло да абдикира от сектора, което не е лош вариант според мен, защото макар да е много трудно в началото, ще се вдигне на крака и ще се премине към частни театри. И когато спре окончателно финансирането от държавата (аз съм сигурен, че този сектор няма да загине), театърът ще отвоюва по много естествен път правата си да съществува под друга форма. Другият вариант е държавата да спре да се прави на сляпа и да проумее, че парите, които се наливат винаги ще са повече от парите, които ще се печелят. Защото няма здравомислещ българин, който да даде 80 лв. за билет за театър. А това изкуство е изключително скъпо.

 Е.М.: Интересна е идеята за частен театър. Беше ли формулирана от ваши колеги и представена където трябва?

 С.Л.: Не съм  сигурен. Защото това е изключително непопулярна идея Всички предпочитат ако може да се случи това второто, за което говорим. Т.е. държавата да се осъзнае в каква ситуация е и да се държи адекватно. Идеята за частния театър е моя идея и е много крайна и непопулярна мярка.

 Е.М.: Предполагам, че работи някъде по света?

 С.Л.: Да. Тя и у нас работи. Има частни театри в България. Но за самия зрител ще бъде скъпо да заплаща цената на билета такава, каквато е. От тази гледна точка българинът още не е готов. Това са въпроси, които се повдигнаха и в киното и в редица други сфери. В България няма пазар. България е една микроскопична прашинка, която никога за в бъдеще няма да има пазар на културни продукти. За да имаш пазар на културни продукти, трябва да си развита, мощна държава с висок жизнен стандарт, като Франция, като Америка, като Англия. Иначе всичко останало трябва да се дотира от някого. Или просто зрителят да бъде принуден да дава много пари, за да гледа нещо стойностно.  

Е.М.: Софийските ви колеги твърдят, че се забелязва силно завръщане на хората към театралните зали напоследък. Важи ли това и за Варна?

 С.Л.: Залите много отдавна се пълнят и хората много отдавна ходят на театър, т.е мъртвата точка на неходене на театър премина. По-скоро има риск да изгоним хората от театъра ако, подчинени на пазарния принцип, започнем да произвеждаме боклуци и нискокачествена продукция, защото проста публика няма. Хората ще забележат, че ще започнат да бъдат подценявани и ще се отдръпнат от театъра. Колкото и да се дразним от чалгата, от турските сериали, от простотията, която ни залива от медиите, не бива да забравяме, че публиката не е глупава. 

Е.М.: Идва празникът на божието Рождество. Вместо да пътуваме към себе си и ближния си, ставаме свидетели на една тотална меркантилност – от екрана валят „промоции”, призиви за покупки, цени, материални дребнички страсти, които като че ли ни увличат в един съмнителен поток. Как спасяваш душата си от това? 

С.Л.: Аз живея един сравнително затворен живот. Ако започна да живея отворено, ще се съсипя за отрицателно време. Спасявам душата си с най-близките си хора, които мога да общувам на нивото, на което аз искам да общувам. Старая се да не гледам телевизия, бягам от нея. Опитвам се да давам мнение, когато ми поискат, защото ако някой ти поиска мнението по даден въпрос, се смята, че ти си полезен за него и е хубаво да кажеш какво мислиш. В общи линии искам да избягам оттук завинаги, защото макар да обичам всичко тук, ми е много мъчно, че няма да мога да извървя някакъв по-смислен път в България.

 Очаквайте продължение на интервюто със Симеон Лютаков, в което той разказва за голямата си страст – фотографията и още за мечтаните си роли на сцената.

briz15.com

22.12.10