В края на краищата някой гледал ли е филма на Драгомира Бонева, иначе наричана Мишел Бонев? Светският й живот може да е и прелюбопитен – винаги съм подозирал, че не е лесно да се живее със старци, макар и меценати. Но откога е по-нужно да знаем дали двама или трима италиански министри са се навъртали на премиерата на филма й и дали самият Силвио – О, Кавалере! – е пратил поздрави. Това ли е по-важното днес, а не качествата на самия филм, доколкото съществуват?

Извинявам се, ако съм разсеян малко тази сутрин, обаче не се сещам за хората, които могат да ни помогнат вече в подобен случай. Навремето Тони Андрейков щеше да бъде саркастично директен, Иван Стоянович също, а пък Яко Молхов много любезно и кротко щеше да разплаче с едва доловимия си глас всеки, който не си е свършил работата както трябва. Тъй или иначе ние щяхме да научим истината. Обаче днес разполагаме предимно с трейлър критици, повърхностни осведомители, които са на нивото на рекламните клипове към всеки филм – онези фантастично сглобени колажи, които казват всичко за една продукция, освен дали изобщо струва нещо.

На хора като нас, надявам се никак да не сме малко, не са ни достатъчни, а и изобщо не са ни нужни, куртоазните пируети на Силвио.Той е известен с ласкателствата си, които често адресира на случаен принцип.Отгоре на всичко не е ясно дали изобщо си е спомнил за Асен Пейков, големия български скулптор, чийто паметник на Леонардо да Винчи посреща хиляди хора всеки ден на римското летище, а и един от площадите на Вечния град носи неговото име, когато патетично-задъхано откриваше паметника на Гарибалди в София.

Румен Михайлов осигури през 2002 година участието на прочутата Илона Сталер във “Всяка неделя”. Чичолина, която беше може би най-известната европейска проститутка, а после стана и депутат – на мен тази връзка ми се вижда напълно естествена, беше удивителен събеседник, в думите й имаше изключителна чистота. А пък Румен накрая й подари бурканче с конфитюр от рози, ефектът от който е добре известен. Сега е подарил един голям буркан от същия конфитюр и на въпросната Мишел/Драгомира в съботния “Телеграф”. След всички подробности за проститутки, липсващи бикини, ревниви меценати и пр. няма как да не обикнеш Мишел. Но филма й?

Всъщност цялата дандания е заради наградата “Действие в полза на жените”.

Мисля да учредя наградата “Действие в полза на просяците” – получава я всеки, който даде повече от 2 лева на уличните деца в София. Ще бъде внушителен жест.Видях една снимка, на която Мишел наднича зад гърба на Катрин Деньов – о, сигурно се е получило много проникновено бъбрене с голямата актриса. Тази снимка обиколи доста телевизии и издания. Това сме ние – да надничаме зад гърба на някого, да се присламчваме към някоя знаменитост. Иначе внушителният монумент на Пейков ще ни избоде очите, но ние не се сещаме за него. Днес дребното е по-важно, истинският успех тормози и отблъсква мнозина, медиите са готови да превърнат лилипутите в гиганти, в кривото им огледало те изглеждат точно такива. Слуховете погубват истината.

Сякаш мнозина са болни от една болест, с която се занимават психиатрите – т.нар. “Нарушена концентрация на вниманието” (ATTENTION DEFICIT DISORDER) – Н К В.Можеш да интервюираш поредния носител на поредната награда “Действие в полза на собствения ми невзрачен успех” в подножието на монумента на Пейков – и пак да не се сетиш за него. На Илия Бешков приписват фразата, казвал ми го е Богомил Райнов – “Не се карай със сервитьора, защото ще ти плюе в манджата”. Новите репортери не вдигат погледа си по-високо от горното копче на човека насреща, за да не изпуснат “Аванти, манджаре” (“Хайде, хапвайте”). Хапвайте преувеличения и дори лъжи. Сериозното ги отегчава и дори плаши. Или филмовият фестивал във Венеция изглежда тази година е бил сензационно слаб, та писаха главно за филма на Мишел – или имаме поредния случай на НКВ.

Не гледай в очите сервитьора, “Аванти, манджаре” – и казвай цялата “истина”.

НКВ кара мнозина репортери безпомощно да мигат пред всевъзможни езикови дърварщини. Сякаш цели фрагменти от даден разговор пропадат в съзнанието им. Например министър Томислав Дончев (1 септември, БНТ) казва, че законът за обществените поръчки “трябва да бъде по-интуитивен”. Е, само това ни трябва, законите да ги правят по интуиция. Може би според интуицията на някои адвокатски кантори – знаете ги всички, особено им се възхищават в ъндърграунда – за които престъпност няма в България.

Не бива да очакваме репортерът да е и нещо като даскал от килийно училище и да поправя грешката на всеки ентусиаст пред себе си. Но в случая неизбежно е да попита как точно си представя въпросният господин интуитивното законотворчество. Може и да е имал предвид нещо смислено, но да не е успял да го изрази. Питай го, по дяволите, питай, какво мигаш на парцали.

Кметът на Обзор казва “два вечера”, но репортерката на Би Ти Ви (16 август) учтиво го изслушва. Скоро и циганите ще започнат да говорят по-правилно български, ако репортерите не си сложат слуховите апарати. Една дама от Слънчев бряг пък използваше звука “касая” по невъзможен начин, и поне 3 пъти, но това изобщо не стигна да слуха на репортера. Някой водещ най-после трябва да се сети да удари плесник на онзи, който изнасилва езика ни. Тъкмо ще бъде запомнен с нещо.

НКВ, съзнателно или не, неведнъж е поощрявана от телевизиите. Не мога да си представя, при цялата претенциозност на някои водещи, на тях да се случи интервюто със следователя Петьо Петров (“24 часа”), който даде сигнала за подкупа на бившия военен министър Цонев. Ушите на телевизионните репортери са наострени и сякаш предварително програмирани, главно за адвокатските рахат локуми, а доста често и за абсолютните им лъжи. Колко стръвно се нахвърлиха те върху горкия Петров, как пригласяха на адвокатите, че той бил подслушван, спипан натясно и затова накиснал рушветчиите. “Аванти, манджаре” – и никой дори не се сеща, че самият следовател може да е дал доброволно съгласие да бъде подслушван, както и се оказа от въпросното интервю. Но подобно поведение е твърде идеалистично и затова далеч не е по вкуса на репортерите. Така те се превръщат в безпомощни приносители на адвокатски хитрувания. Същото се случи и с друг наивник – архитекта, който съобщи имената на едни други измамници, отдавна го забравиха, не им е приятен някак си, честният човек преобръща вътрешностите им, не могат да си позволят този ненужен дразнител. Впрочем, у нас подкупът е почти официално амнистиран, остава само да го сложат в някаква специална графа на данъчните декларации, тази идея скоро трябва да се разгледа в парламента.

Понякога НКВ издава и етична нечувствителност.

Някакъв бай Велин от Доброславци разказваше за фантазиите си покрай пистата за “Формула 1” пред репортера Асен Иванов (Би Ти Ви, 6 септември), който никак не е лишен от качества и не рядко успява да намира необичайни гледни точки към едно или друго събитие. Но в случая Асен спокойно спомена, че бай Велин бил кръстил магарето си Пенчо Кубадински. Не познавах лично Кубадински, нищо не ме е свързвало с подобни хора. Но той беше дълги години измежду видните държавни дейци от епохата на соца. Сигурното е, че беше голям патриот, и при това колкото и да е странно, противник на преименуването на турците. А освен това беше издирил и съхранил половината от дузината дневници/тетрадки на Панайот Хитов, които по-късно Хайтов обработи и издаде, и без които българската историография щеше да бъде сериозно накърнена.

Но героят на Асен – бай Велин, е стандартният говорител на типичната нашенска дързост. Навремето и той като съселяните си сглупил – уж го изнудили, нашенската глупост се оправдава все с изнудване, да продаде земята си срещу бонове, по 90 стотинки бона, та накрая взел 90 лева за декар, представяте ли си го какъв наивник трябва да е.Но не нарича магарето си “Моят щастлив бон”, или “Глупакът Велин”. Не, той с удоволствие поругава един мъртвец.
И накрая. Всички знаете, че непрекъснато крадат опашките на лъвовете от Лъвов мост. Но НКВ ни пречи да проумеем, че това е истинската причина да искаме циганите да си стоят във Франция.

Кеворк Кеворкян

В.Труд

/със съкращения/