Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 28.11.2022
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

В категория Интервю

Анжел Вагенщайн: Младите не уважават тези, които положиха основите на българското кино

През последните години имах щастието и привилегията да разговарям много пъти с Анжел Вагенщайн. Пазя в архива си всичките интервюта с Джеки, както го наричат близки и приятели.

Това име не е умалителното от Анжел, а е от Джеки Куган – така се казва момченцето във филма на Чарли Чаплин “Хлапето”. Двете му сестри първи започват да го наричат така.

Анжел е бил член на РМС и има смъртна присъда за подпалване на склад с кожуси за немската армия на Източния фронт.

Завършва кинодраматургия във ВГИК – Москва, и става един от създателите на българското кино. Сценарист е на 52 филма и автор на няколко романа. След 1989 г. влиза и в политиката. Беше член на комитета за защита на Русе. По негова идея на 18 ноември 1989 г. е организиран големият митинг на БСП на площад “Св. Александър Невски”. Беше и депутат от тази партия.

Носител е на много наши и чуждестранни награди. Кавалер на френското звание “Офицер на Ордена за заслуги към нацията”. Филмът по негов сценарий “Звезди” е един от първите в историята на киното, посветени на Холокоста. Той е копродукция с ГДР и печели наградата на критиката на международния кинофестивал в Кан през 1959 г.

Предлагам ви ИЗБРАНО от интервютата с Анжел Вагенщайн. Темите в тях не са загубили своята актуалност въпреки изминалото време.

От входната врата на апартамента до кабинета на Анжел Вагенщайн води въздълг коридор. На една от стените му има табела с надпис “Поп Андрей”. Така се казваше уличката зад Народния театър, може би най-късата в София. Сега е “Кузман Шапкарев”.

Как се сдобихте с тази табела, г-н Вагенщайн?

  • Намерих я захвърлена там и с нея обозначих “първа частна улица”. Поп Андрей е главният герой във филма “Септемврийци” – дипломната ми работа след завършването на ВГИК в Москва.
  • Гледал съм го, той е едва осмият ни филм след 1944 г. В ролята на поп Андрей беше Иван Братанов.
  • Щом казвате… Искам да ви покажа нещо: това е сребърен плакет, даден ми от испанското правителство и връчен в Пловдив от посланика на Испания. Ето какво пише:

“На Анжел Вагенщайн – ковач на светове и думи

В знак на признателност за цял един живот, посветен на творчеството, и в чест на пътя, който неговите предци извървяха от далечно Толедо до Пловдив.”

  • Заради какво е тази висока оценка?
  • Всичко това е предизвикано от един роман. Моят роман “Далеч от Толедо”. А той може би не е най-доброто, което съм написал. У нас сме загърбили този важен дял от живота на нацията – духовността, изкуството, културата, спомена…

Вече побеснявам, като чуя думата “прагматично”. Половината ни живот е прагматична, но другата не е. Априлското въстание не е прагматично – има емоции, има дух, а духът е непрагматичен.

Цялата тази испанска акция според мен е един шамар по българското състояние в момента, по бездуховността. Никой не знае вече какво се случва с българина, ако той не е футболист, от естрадата, или от чалгата.

Преди време ме посети кореспондентът на агенция Синхуа. В Пекин в предпечатна подготовка е романът ми “Далеч от Толедо”. Така че след Запада, САЩ, Латинска Америка, Нова Зеландия и Австралия, сега романът ми ще бъде четен и в Изтока…

  • Вие сте роден в Пловдив, но прекарвате детството си във Франция, където емигрират родителите ви. Съжалявали ли сте някога, че те са се върнали, а не са останили там?
  • Не, никога. Но имайте предвид, че това беше най-ранното ми детство и особени носталгии за него нямам. А и там живяхме много тежък живот, изключително тежък.

Франция, люлката на свободите и човешките права, хич не си пада по чужденците

Ама никак! И тогава, и сега. Искат да те обичат, ама да те обичат от Франция, а ти да си стоиш у дома.

  • Франция как се отнасяше към вас?
  • Великодушно. Аз съм два пъти офицер на техни рицарски ордени. Единият е “За заслуги”, създаден от Де Гол за участници в Съпротивата.

Другият орден е “За заслуги в литературата и изкуствата”. Това е по съвсем друга линия и няма никакво отношение към лелите и братовчедите ми.

Трогателно е отношението на Франция към моята скромна персона. Много обичам да съм в Париж и много обичам хубавите жени на Париж, но никога не съм мислел да живея постоянно във Франция.

  • Като млад ремсист участвате в подпалването на склад с кожуси за немската армия. От гледна точка на времето и идеологиите това може да бъде окачествено като: героизъм, наказателна акция, саботаж, престъпление и т.н. Каква оценка ще му дадат младите днес?
  • Зависи кои млади. Както зависеше и тогава. За мен РМС – нелегалният и жестоко преследван от фашистките власти Работнически младежки съюз е най-светлата и неопетнена страница от историята на левите движения в България. Тя е и най-дългият списък на хора, отдали младия си неживян живот за един идеал.

Но тогава имаше и десет пъти по-многобройни младежки фашистки организации, като СБНЛ – Съюз на българските национални легиони, “Ратник”, “Бранник”, и пр. Това бе в отдавна отминалото “вчера”, но от оценката, която младежта ще му даде днес, зависи каква ще е България утре.

А ако младите, не без заглушителното въздействие на медиите, въобще не знаят и не желаят да знаят нищо за онова време, очаква ги живот, втренчен в мачове и чалги, в една оглушала, апатична и непознаваща историята си страна!

А какво беше онова опожаряване на кожусите, предназначени за германските войски под Москва? Този акт, като много други, включително актовете на солидарност със застрашените от депортация и унищожение евреи, означава, че общо европейският фронт на Съпротивата срещу нацизма минаваше и през България

  • Какво означава да живееш в постоянно очакване на смъртна присъда? Не се ли изпада в депресия? Как човек не полудява?
  • Не, човек не полудява – особено ако е поел всички рискове на борбата, включително смъртта, в името на велика кауза. А за преживяванията на осъдения да умре за народа си на бесилото или от куршум са писани много и по-добри редове от моите: “В редовете на борбата да си найда и аз гроба”. Или “Разстрел и след разстрела червей – това е тъй просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой…” И прочее. Левски, Ботев и Вапцаров не са само названия на софийски булеварди.
  • Смъртната ви присъда е подписана от Симеон Втори. Бихте ли се помирили с царя?
  • Аз не съм скаран с него и няма за какво да се помирявам. Колко пъти съм си мислел може ли Симеон, който тогава е бил дете и няма лична вина за нищо сторено, но са разстреляни хора от негово име, да каже: “Аз се извинявам от името на моята династия…”

Както сегашна България няма нищо общо с онази България, така и Симеон няма нищо общо с онези фашисти, богданфиловци и т.н. Но той въобще не желае да се разграничи. За какво помирение говорим тогава?! Този човек не ме интересува, докато не каже: извинявайте!

  • Бяхте един от 12-те интелектуалци, поканени на закуска от президента Франсоа Митеран във френското посолство в България през януари 1989 г. От дистанцията на времето как оценявате това събитие, за което тогава се вдигна много шум?
  • Какво да ви кажа? Една скромна тухла в мавзолея на времето. Не бива да придаваме особено значение на тази среща, но беше важно, че тогава Франция отдаде значение на процесите в България

Митеран не дойде в София, за да закусва с нас.

А да подпише договор с Тодор Живков, тогава начело на социалистическа България. След толкова години аз още не знам по какъв показател президентските служби са решили кои да бъдат тия 12 души.

От тези 12 8 бяхме членове на БКП. Имах чувството, че Митеран не желаеше да говори с яростни противници на социализма, все пак тогава той беше председател на Френската социалистическа партия. Но и тази среща подкрепя тезата ми, че чужденците ни обръщат повече внимание, отколкото ние на самите себе си.

  • Освен с режисьора Конрад Волф, с когото заснехте филма “Звезди”, сте се познавали и с брат му Маркус Волф, 28 години шеф на външното разузнаване в Щази, наричан Човека без лице”. Мрачна фигура ли беше той?
  • Да, добре познавах Маркус, известен повече като Миша Волф. Нарекоха го Човека без лице”, защото на Запад не знаеха как изглежда този легендарен ръководител на източногерманското разузнаване, Човекът, който дойде от студа, по романа на Джон льо Каре.

Дълги години в западния печат публикуваха снимката на някакъв човек, който няма нищо общо с действителния Маркус, и едва в средата на седемдесетте години шведското контраразузнаване успя да го заснеме в Стокхолм, където той е бил под чужда идентичност.

Така Миша Волф най-сетне придоби за света свое лице. При това много човешко лице, защото той беше весел и забавен събеседник, страстен кулинар и горещ приятел на България, която често посещаваше. Дотук са познанията ми за моя добър познат Миша, защото не съм бил нито разузнавач, нито сътрудник на които и на каквито и да било “специални” служби.

  • Маркус Волф не предвиждаше ли какво ще се случи с държавите от соцсистемата? Споделял ли е нещо с вас?
  • Да, той предвиждаше кризата на социалистическата общност и имаше крайно критично отношение към реалностите в ГДР и Източния блок. Това не е за учудване – ерудираните разузнавачи винаги вървят с крачка пред правителствата си

Затова като генерал-полковник (не знам дали е имал чин и в съветското разузнаване), макар и с почести, той бе отстранен от длъжност много преди рухването на берлинската стена, като отнесе в гроба много тайни, както своите контакти със западни политически дейци и следите на най-важните си информатори.

  • Бяхте един от най-активните участници в събитията през 1989 и 1990 г. Защо се отказахте от политиката?
  • Не съм се отказвал… Това беше едно, както казва Антон Дончев “време разделно”. Човек се връща към ценностите на своята младост. Искам да припомня, че едни от главните двигатели на 10 ноември 1989 г. бяха комунисти вътре в… утробата на социализма. Които са се борили за него като за идеал, който беше потрошен, премазан, прегазен, опошлен и т.н. Много стари комунисти бяха в дълбока депресия от това изместване на целите, на духовните стойности на социализма. И най-вече от драматичния развод на социализма със свободата. Защото началото на битката беше за хляб и свобода. Социализмът даде хляб, но не даде свобода.
  • Следите ли кинофестивала “Златната роза” във Варна?
  • През последните 32 години не съм получил нито една покана за този фестивал. А съм носител на няколко “златни рози”. И напълно се отчуждих. Не познавам младите, те не уважават тези, които някога положиха основите на българското кино. Загърбиха ги. Изглежда, че това е световна логика. Знам колко много холивудски основоположници на американското кино
  • са умрели в бедност, забравени, оскърбени, унизени
  • Вие така ли се чувствате сега?
  • Аз не съм беден, нито унизен. Няколко пъти се опитах да подскажа: има оцелели дузина, хайде, две да са, души , положили основите на българското кино. Обърнете им внимание, обичайте ги, поканете ги на “Киномания” в София. И аз не съм получил нито една покана досега.

Не се оплаквам, аз съм един успял човек. Мога да кажа, че колкото и парадоксално да звучи, аз, борецът за социализъм, успях след рухването на социализма. Може би успях и защото скъсах пъпната си връв с киното. Спрях да се занимавам с киносценарии и започнах да се занимавам с литература. Смених лентата с хартията.

Еврейски мъдрости

  • Вярно ли най-краткият виц е “евреин миньор”?
  • По-добре да ви разкажа една стара смешка. Във влака пътуват за Варшава поляк и евреин. Полякът, богат селянин, вади от кошницата и заръфва печена кокошка, а евреинът, последен бедняк от гетото, разгръща увити в стар вестник няколко глави от осолена сельодка – най-евтиното нещо на света.

Полякът пита: “Абе, защо вие, евреите, все ядете глави от сельодка?” “Ами защото от тях се става по-умен”. “Така ли? – зачудил се полякът. – Ами продай ми тогава няколко глави” “Защо не? Пет глави за пет рубли става ли?”.

Продал евреинът главите, полякът ги изял, но след малко подскочил: “Абе, защо ми взе по една рубла на глава, като цяло кило сельодка струва седемдесет копейки?”. “Ето – рекъл евреинът – виждаш ли че започна да поумняваш?”

  • В книгата ви “Преди края на света” има следната еврейска поговорка: “Ако изпуснеш злато и книга, първо вдигни книгата”. Сигурен ли сте, че евреинът ще остави златото на второ място?
  • Заветът да вдигнеш книгата преди златото не е констатация за нещо случило се, а едно мъдро пожелание – символ на значенията, които се придават на Словото и Знанието.

А дали евреинът ще спази този завет, зависи и от вашия отговор на Божията заповед “Не пожелавай жената на ближния си”.

Не ми казвайте, че я спазвате!

интервю на Пенчо Ковачев

24 часа

Заглавието е на редакцията