Майка и татко си отидоха. Внезапно – покосени от гадния ковид. Какво преживях – аз си знам. Татко се опита да го пребори сам, в къщи – не искал да ме безпокои, така ми каза. Как си е представял, че няма да се погрижа за него? Носих му храна, но той отпадаше с всеки изминал ден. Повиках бърза помощ, но той не пожела да влезе в болница. Не попита нито веднъж какво се случва с майка!? Това не го разбирам и до днес. Сестра ми Ралица каза, че се е страхувал да не чуе, че е починала.

Бяха особена, колоритна двойка. Счепкваха се за дреболии, особено ако имаха публика – тя беше отдушник за артистичните им души. И двамата бяха артистични по своему. Майка, с нейните леко пресилени реакции – често й казвах, че ми напомнят бразилски сериал. Татко, манипулатор по душа, правеше интересни физиономии, когато казаното от друг не му отърваше.

Гледал съм техни снимки, като млади – били са страхотна двойка. Обичали са се! Държаха много един на друг. Имаха и караници: спомням си като ученик влизах в кухнята и със сълзи на очи казвах: Моля ви, не се карайте!

Но бяха екип. Когато започнаха частен бизнес си помагаха. Татко като бивш директор беше по срещите, а майка въртеше склада в Терснаб, а после заложната къща. И моя милост поработи там. С майка работихме заедно, тя обичаше да играе шеф, спомням си как хванат за бюрото отказвам да напусна работа.

Спореха и за бизнеса, но изкарваха пари, които харчеха така както трябва да се харчат – по ресторанти и почивки. Хубави години за тях! Ходехме на ранчото: татко правеше пържоли джъз-бъз на огъня, сядахме на одеяло, хапвахме и пийвахме. Научиха ме да обичам природата, животните, цветята.

Научиха ме да не лъжа и крада, да бъда честен с хората, да си държа на думата, да не прекалявам с нищо, да не се занимавам с глупаци.

Майка гледаше рози и други цветя. Беше влюбена в тях. Тя беше голям човек. Голямо сърце! Помагаше на много хора. Повечето неблагодарници.

Добра, всеотдайна, грижовна – винаги до нас с Ралица в най-важните моменти.

Майка се бори 40 дни с гадния вирус, но не успя да го пребори. А вярвах, че ще успее – беше жилава, борбена жена. Но накрая в реанимация е махала системите. От отчаяние. Не е издържала на кислородните маски, обездвижването, тръбите…дори не искам да знам какво е преживяла! Сега няма кой да ми се обади и да каже: Иве, ще провериш ли нещо в интернет? Няма на кого да се обадя да споделя своя болка или радост!

Тя ми беше другарче – добро, всеотдайно другарче!

Защо не страдах толкова, когато почина баба? Аз я обичах. Много я обичах – с нейната всеотдайна, ненатрапчива любов. Каква любов имаше в погледа й, каква загриженост и преданост!

Майка и татко и в смъртта бяха заедно – майка на 3-тия етаж в болницата, татко на 4-тия. Каква съдба! Да бъдат на метри един от друг, да не могат да се видят…и да умират!

В последните години трудно се понасяха. Питах майка какво прави татко, тя отговаряше: Обади му се и го питай!. Той си гледаше живота и не мислеше за храната, за сметките, за оцеляването. Теглеше кредити. А тя, с мизерната си пенсия и два наема се справяше. Отказваше помощ – беше горда жена, потомка на балканджия.

Татко искаше да бъде финансово зависима от него и отчасти успя.

Не мога да го съдя, кой съм аз че да го съдя? Държал се е лошо с мен, манипулирал ме е, обиждал ме е. Но от него научих и много важни неща за живота. Как да ги сложиш на везните?

Коя везна ще натежи?

Често мислех какво ще правя, ако си отидат. Отхвърлях мисълта, че няма да ги има – но този ден дойде. И ми е мъчно, и плача, и ме е яд на гадния вирус.

Когато майка беше в болница помолих смъртта за отсрочка. И тя я даде – малка, нищожна, колкото с Ралица да живеем още малко с надеждата, че е жива. Благодаря на смъртта за тази отсрочка!

Татко се опита да я излъже, но не успя. Майка се бори като лъв за живота си, но накрая смъртта победи.

Докато беше в болница знаех, че се бори и заради нас с Ралица, София и Давид. Защото ни обича, защото иска да ни види отново. Не можа! Видях я за последно в моргата. Моята скъпа майка – погалих по челото! И се сбогувах с нея. И баща ми видях там, и с него се сбогувах.

Тяхната история започнала на 16 април 1964 г. в Шумен свърши. Тогава са се запознали. Тя ученичка, той войник. И така 57 години Тодор и Петранка се бориха с живота. И един с друг. Не бяха лесни характери, особено баща ми. Труден, тежък характер: Как майка ми близо 60 години е успявала да се справи с него? А аз глупакът, когато ми се оплакваше от него казвах: Ти си го избрала! Тя и баба Дана това й е казвала, но пуста любов! Любов…любов, която премина в битка на характери.

В последните години майка излизаше с приятелки, пътува в Европа, ходеше на вилата, там беше нейният оазис…интересуваше се от политика, изкуство. Нежна, поетична душа беше мама Пепи! Но си отиде, заедно със суровия ми баща Тодор – с тежко детство в село Чирен.

Не му е било лесно, но той положи усилия да бъде добър баща, положи ги. Помня как, когато се прибирах късно вечерта стоеше в кухнята, пушеше и размишляваше.

Сега аз го правя, досущ като него.

Иво Югов