– Въпреки студа и кризата пред касата на „Армията“ пак има опашка. Какво ти говори това?

– Климатът около театъра започна много да се загрява. И наблюдението ми не е само от столичните салони, но и от провинцията. Слава Богу, ние вече имаме изграден театрален вкус и хората търсят добрите постановки. Тук комерсиалността не е приоритет, а по-скоро добрият художествен акт. Той е по-важен и води зрителите в залата. Нямам против експерименталния, авангардния театър, но заедно с това трябва да търсим по-активен живот, по-топла връзка между хората и сцената.

– Кое според теб се търси повече – новата българска пиеса или класиките?

– Класиката си е класика. Макар че често новите български, а и съвременни чужди пиеси, провокират зрителя. Но класиката определено се търси, и то предимно нашата. Тя определено се харесва много повече, отколкото чуждите пиеси.

– Как се чувства актьорът, когато го търсят предимно за един и същ типаж?

– Всеки актьор се налага с определена визия и присъствие в съзнанието на зрителите. Разбира се, че по-интересно е, когато имаш различни провокации. Т.е. да получаваш не само типажни роли, а различни задачи. За мен характерните роли от години станаха приоритет и аз там се чувствам най-добре. Например една такава сериозна роля като Ставрев в „Стъклен дом“ е типичната за даден слой герои.

– Екранната ти съпруга в сериала Стефка Янорова се изказва много ласкаво за теб.

– Чувството ни е взаимно като партньори. С нея е много интересно. Там непрекъснато трябва да си в кондиция и внимателен. Тя винаги е склонна към импровизации. Ако не си внимателен, просто я изпускаш, а аз не бих искал да „изпусна“ такава колоритна и опитна актриса като Стефка. И слава Богу, ние се срещнахме и на сцената, и този опит излезе много сполучлив. Сега се радваме на огромен интерес в постановката „Сега или никога“. Това е руска комедия на Валентин Красногоров, много интересен автор. С него се запознах преди няколко години. Дълго търсихме текст, който да пасне и на мен, и на брат ми – Веселин Ранков, който също участва. Започнахме репетиции съвсем на пионерски принцип, след което бяхме приети от директора на Военния театър и получихме покана тя да влезе в репертоара. Сега се радва на един интересен и дълъг живот.

– Какво се случва, когато излезеш на улицата?

– Обръщат се към мен с „началник Ставрев“. Започнах да си забравям фамилията, разбира се, в кръга на шегата. Но ето и сега, идвайки на срещата с вас, ми свиркат от коли, които не са чак толкова големи, съвсем нормални хора, вдигат ръка за поздрав. От големите джипове също ми подсвиркват с клаксоните, отварят прозорците, викат „Ставрев“.

– Има ли Ставрев прототип в реалния живот?

– Познавам доста такива хора сред работещите в МВР. Нашата представа за тях е, че са мрачни, сериозни хора. Част от репликите си в сериала ползвам от един много близък и скъп за мен човек – полк. Димитър Стефанов. Той ми беше главен счетоводител, когато бях директор в Добричкия театър. Той е много колоритна личност, заредена с хубав и здрав хумор. Имам и други познати. Работил съм в Козлодуй с хора също от системата – Райко, Васко Петров, и имам наблюдения върху тези хора. Между тях има много личности, които освен сериозното отношение към работата носят в себе си неповторимо чувство за хумор. Но си мисля, че те иначе не биха могли да съществуват, непрекъснато бъркайки в грозната част от живота.

– Беше ранен в сериала. Какво става с филма?

– Продължаваме със следващите епизоди, но за мен те също са тайна. Не знам как ще се развият нещата. Иначе за раняването – да. Отнесох и това, но, слава Богу – без сериозни поражения, освен че станах по-активен сексуално.

– Кога да чакаме новите епизоди?

– Това го решава bTV. Липсват ми снимките. Липсваше ми този месец, в който бяхме в почивка. Атмосферата, която се създаде между нас, е много здравословна. Не пуснахме никакъв вирус да проникне в екипа.

– Кога ще ставаш кмет на Балчик?

– Никога. Като идея това беше плъзнало в града преди време, но аз искам да запазя добрите си чувства към моите съграждани и техните към мен, и никога не бих си позволил да заема такава сериозна позиция в живота на града. Мога да участвам в това, Балчик да стане по-атрактивен, по-привлекателен за живеене и туризъм, но в никакъв случай не бих приел такава отговорност. Предпочитам да правя това, което съм убеден, че мога да правя, за благото на моя роден град. С радост бих свършил всичко, за да помогна на хората, които живеят там. Слава Богу, получихме подкрепа от общината в лицето на кмета Ангелов за фестивала „Виа Понтика“, който организираме с брат ми и се опитваме той да става все по-популярен. Това е форумът на младите в изкуството. Тази година предстои четвърто издание, надяваме се вече да стане и с чуждо участие.

– Какво се случва с теб в личен план?

– Знаеш, че имам два брака. С бившите си съпруги поддържам добри връзки. Разделихме се съвсем интелигентно и продължаваме да общуваме. Слава Богу, и от единия, и от другия брак имам две разкошни деца. Това са синът ми Светльо, който живее и работи във Флорида, и дъщеря ми Златина, която завърши в Англия и в момента специализира магистратура по медии и комуникации във Филаделфия. Гордея се с тях и нямам основание да се срамувам от това, което съм преживял. Както нормално се случва, хората се срещат, нещо ги привлича и слава Богу, че се раждат деца от това привличане, а още по-хубаво е, когато децата израснат като сериозни хора. В момента живея с една жена, която много обичам, много ценя, един сериозен човек до мен. Тя организира спокойствието около мен, изключително грижовен човек, който ми създаде атмосфера и аз вкарах енергията си в желаната от мен и близките ми хора посока. Чувствам се добре. Може би по-рано трябваше да стане всичко това, но и сега не се чувствам ощетен и ограбен от времето.

– Колегите ти казват, че имаш много хубаво чувство за хумор и умееш да разтоварваш атмосферата. Как го правиш?

– Нямам любими вицове, но това, което най-много обичам, е да посрещам гости. Така ти сам правиш така, че около теб да бъде приятно, светло и празнично. Може би това изградено с годините чувство, че трябва да живееш повече за другите, да даваш, то съответно рефлектира и те ти отвръщат също с благодарност и усмивки. Както е казал Меркуцио – по-малко ум и повече забава! Макар че не може да не гледаме сериозно на нещата, особено в тези кризисни не само за България години. Сега хората трябва да се обединяват, а не да се разделят. Като че ли донякъде сме настроени на нас да ни е добре и това да е най-важното. Според мен трябва да си променим мисленето, да правим добро за тези около нас и те да ни отвръщат със същото. Така нещата ще бъдат по-стойностни, а не всеки да се капсулира в собствения си пашкул, както се получава за съжаление.

standart.bg