Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 17.06.2024
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

Анкета

Очаквате ли Варна да се развива през следващите години?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Интервю

Васил Попов: Много звезди станахме

Васил Попов е български театрален и киноартист. Играе последователно в Учебния театър към ВИТИЗ и в театрите в Сливен и Видин, а през 1960 г. се присъединява към трупата на Сатиричния театър.Освен в театъра Васил Попов има роли и в много български филми, сред които „Краят на една ваканция“ (1965), „Демонът на империята“ (1971), „Момчето си отива“ (1972), „Буна“ (1975), „Опасен чар“ (1984). Той е сред участниците в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на БНТ по класическата пиеса на Добри Войников. През 2012 г. участва в сериала „Столичани в повече“ в ролята на бай Милчо.

– Господин Попов, как се насочихте към актьорската професия?

– Имах желанието, не амбицията да опитам в това поприще.Не бях от стандартните ученици в училище. Малко по-палав бях, но в добрия смисъл на думатаЗолуми големи не правех. По-скоро съм бил смешникът на класа и не само съучениците ми, а и учителите много ме поощряваха в тази насока.Не обичах математиката, а учителят Георгиев, елегантен стар ерген и голяма скица, ми казваше: „Само математик не ставай! Ще ти пиша една тройка. Имаш някакви други заложби, насочи се натам, но ти се моля с математика да не се занимаваш!“ Въобще с учителите се имахме. Понякога ги имитирах, разбира се, но те не се сърдеха. Имахме прекрасни учители едно време. С моя колега Димитър Манчев се записахме в самодейна детска театрална школа с ръководител Парис Николов към профсъюзния дом „Георги Димитров“ в София. След това отидохме в профсъюзния дом на транспортните работници близо до гарата. Така че започнахме от самодейността, а както е казал Бетховен: „Всичко велико е започнало от самодейността.“ Полека-лека завърших и ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски, по-късно и при проф.Анастас Михайлов. Основахме и учебния театър към ВИТИЗ. Слава Богу, нашият курс имаше тази чест. И за да се похваля още повече, успехът на първата постановка – „Двубой“ от Иван Вазов, на откриването на учебния театър беше умопомрачителен. В нея играех една от главните роли – на Рачо Драгалевски. Публиката беше от студенти от всички висши училища по изкуствата, а после имаше, сега му викат купон, имаше банкет. Винаги ще го помня това откриване, а след това заминах по разпределение в Сливен.

– Работили сте заедно и с Хачо Бояджиев.

– Да. Това беше малко по-късно, когато Хачо Бояджиев, академика (не мога да свикна да му казвам академик, лека му пръст, аз си му викам Хачо), та когато стана директор на Видинския театър, ме покани в трупата.Доста хора дойдоха от София тогава там и за щастие повечето бяха приятели и колеги. Имахме се, което беше много приятно. В началото театърът беше в окаяно състояние – превърнахме се в мазачи, зидари, хамали, бояджии, но в крайна сметка сградата я оправихме. Стана най-топлият театър в България и може би заради това изкарахме зимата на 1959-1960 г. в него. По-трудното беше да върнем публиката, защото тя се беше оттеглила. Благодарение на Хачо за един сезон изнесохме 12 постановки и постепенно хората се върнаха. От 1960-а вече се преместих в Сатиричния театър в София.

 Имате ли любима роля в театъра и в киното?

– Всички са ми любими, но мога да откроя една-две.Например Петраки Глухонемия от „Суматоха“ на Йордан Радичков или ролята ми в „Демонът на империята“, ако говорим за киното. Свързан съм с този филм, защото играех една от главните роли – на Христо Иванов Големия, близък съратник, МВР-то на Левски. Той е бил за времето си нещо като Бойко Борисов в наши дни.

– Затова ли имате и икона на дякона Левски на стената?

– Знаете ли как се появи там? Тази година преглеждах вестниците, докато ги приготвям накуп за един човек, който ги взема за вторични суровини. Попаднах на един православен календар и на него – иконата на Левски. Поглеждам часовника – точно 12 часа, а датата – 19 февруари. Викам си, ах да му се не види, не съм суеверен, но така нещо ми щракна и реших да си го изрежа, да му сложа мукавичка отзад и да си го закача на стената. Иначе тази дата никога не съм я забравял и винаги съм ходил да сложа някоя китка на паметника. Затова и Дякона съм си го сложил тука срещу мене и си го гледам.Това ми е любимият образ. Пък е свързан и с този сериал, който навремето имаше недобра съдба.

 Защо да не е имал добра съдба?

– Конюнктурата беше такава. Първо турците се оплакаха и ние, за да не ги обидим, последните няколко серии ги претупахме набързо по телевизията. Отделно у нас генералите също нададоха вой. Някои критици-ибрикчии, както аз им казвам, веднага хванаха тона. Какво ли не го изкараха филма, а той си беше направен професионално много добре от Вили Цанков. Всичко стана заради един от героите – Ибрахим бей, който беше нещо като шеф на полицията.
Турците били много възмутени и казали:“Такъв глупав турчин не може да има”Защото героят на Калата все гони Левски, устройва му засади и все не може да го хване. Иначе филмът в Южна Америка е имал страшен успех.В Европа, Германия, Франция и в северните страни също много пъти е даван по телевизията. Даже един път Коста Цонев, като беше в Германия, и там в момента го прожектирали. Връща се и ми вика: „Ти говориш прекрасен немски – акъла ми взе.“ Истинската причина е, че германците са много добри в дублажа, дори и тембъра нагласят.
Въпреки това смятам, че не съм много „на ти“ с киното, повече съм се изявявал в театъра, телевизията и на естрадата.
– Някъде казвате, че с хонорара от филма сте си купили жилище. Така ли беше?
– Да, вярно е. Изкарал съм си го с труд. В тази връзка често ме питат не съм ли поискал жилище от Тодор Живков. Никога не бих стигнал дотам. Дори в колиба да живеех, въобще такава мисъл не може да ми мине…

– Но Тодор Живков обичаше да афишира близостта си с артистите.

– Даже някой път изтъкваше, че едва ли не и той е от основателите на театъра. Причината е, че фактически той разреши да се ползва сградата. Първоначално на това място трябваше да има топлоцентрала с един огромен комин – можете да си представите каква дивотия беше. Някои акълии казаха, че е невъзможно на центъра на София да има ТЕЦ и се разбра, че ще го дават на МВР, за да го ползват като салон. Тогава една делегация, вече си спомням само част от хората в нея – Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Парцалев, отидоха при Тодор Живков и му я поискаха. Той казал: „За какво им е на МВР, те пък всеки ден ли ще правят събрания?“ Врътнал телефоните и веднага го дадоха на нашия театър. Така де – има заслуга в това отношение.

– А любим актьор имате ли? Дълги години работихте заедно и бяхте незабравим дует с Хиндо Касимов…

– Обичам всички колеги и ако отделя някой, то друг ще се обиди, макар че повечето са в отвъдното. На моя любим приятел и колега Хиндо толкова години не можах да му намеря заместник. Бяхме си един тандем, защото просто с него комуникирах най-добре.

– Как се открихте?

– Тандемът се зароди съвсем случайно и като че ли виновник беше радио “София”. Там ни поканиха на някакъв концерт – беше още 1961-1962 г., в самото начало на нашето съвместно сътрудничество в Сатиричния театър. Играехме една сценка за двама души, която беше като виц. Става въпрос за двама българи, които са в Москва на екскурзия, но не се познават и се засичат на един площад. Та нашенците започват да си говорят на най-различни езици и чак накрая разбират, че са българи. А такава мъка е, докато се разберат кой, откъде, какво, що: „- Тука Василий Блажьонний“ „-А у вас есть салкъмчики?“ „- Ест“. „Товарищ вы, как имьо вашего“. Викам си – тука има повече хляб, я да я разширим малко тази сценка. Направихме го и имаше много голям успех. Така се сближихме и оттам тръгнахме с него като двойка за доста години.

– Имахте големи успехи и на фестивала на сатиричната песен „Златният кос“.

– Имам 38 песни и един рецитал – с Хиндо. Дължа на Димитър Вълчев тая работа. Откриха, че някои актьори можем да пеем. Разбира се, в песните се залагаше на текста, който беше разбираем и имаше много попадения. Правехме и мюзикъли, като „Цар и водопроводчик“, който беше шедьовър, и „Бабавачница“. Преди 30 и нещо години участвах в едни 40 серийки, приятни за децата – „Магазинчето на приказките“ се казваше предаването. Заради тях даже и сега, като вървя по улиците, току някой ми подвикне: „Ей, чичо Пандишпане, как си бе?“, ама вече и той с побеляла коса. Или пък някой възрастен шофьор на такси се обади: „О, аз съм израсъл с вашия пандишпан.“

– Как успявате да се държите настрана от политиката?

– Никога не съм членувал в партия. Дори с някои като спорим, защото българите сме си политикани, обичаме да си поспорваме и да се инатим на някои неща, ми подхвърлят: „Брей, ама ти си бил комунист.“ Викам: „Никога не съм бил.“ В същото време той е бил и си хвърли книжката, този, с когото спориме. Ей така се обърнаха нещата. Политиката никога не ми е била присърце. Разбира се, следя, гледам, ядосвам се, дори псувам понякога Повече пропсувахме от сърбите вече, ако сте забелязали. Те ни биеха едно време, а сега май че ние ги бием в тази насока.

Не бях много изненадан и през 1989 г., защото, като следи човек събитията и е живял и в Царска България, усещаше се, че назрява нещо. Как точно, не съм знаел, но нещата бяха тръгнали в някаква посока. Що се отнася до това кой ще направи промяната как, накъде ще се задвижим – то се видя вече.

– Смятате ли, че младите са станали по-вулгарни?

– Ами не само младите, и ние, дъртите, станахме малко по-вулгарни, което не е никак отрадно. Не знам кои се подведоха – те ли по нас, ние ли по тях – това не мога да установя. Иначе от тези, които ще дойдат след нас, има много свестни хора Има една прослойка, които са талантливи, ученолюбиви и както чета, печелят олимпиади по математика, физика…, но лошото е, че те могат да останат някъде другаде. Да не са полезни за нас, а за някоя друга страна. Има и една друга група, които са само по купоните. Скоро четох, един такъв го попитали кой е Гео Милев – и той: „Ами то е квартал, ей къде го там.“ И като че ли болшинството са тези – по-лошите. Доста е неприятна тази ситуация. Улицата едно време беше друга и много я обичах. Вярно, че по някои предмети малко куцах, но пък улицата не ме научи на много лоши неща.

 Според статистиката вече повече хора ходят на театър.

– Да, Слава Богу – и на концерти- чел съм, че доста млади хора има вече. Може пък нещо да се е поразкършило. Би трябвало, защото тази чалга и тази простащина ни убива. Всекидневно ни убива.

– Бяхте повече от 50 години на сцената на Сатиричния театър, какви спомени пазите оттам?

– В гримьорната преди представление ставаше такова представление, че даже
беше по-смешно от това, което се случваше на сцената. В нея бяха Григор Вачков, Константин Коцев, Никола Анастасов, Хиндо Касимов, Димитър Манчев и моя милост и тя се превръщаше в център на смешки и задявки. Там Митко Манчев така го „припалвах“, че другите само това чакаха и се почваше. Имахме и клуб, който беше много приятен, пиянски истории не ставаха – изпращахме колеги в пенсия, нови години, октомврийски революции и 9-и септември. Беше много приятно и винаги с доста смях. Работата ни вървеше и публика имаше. Бяхме в един щастлив период. Само ние в Сатиричния театър, де.

 

– Бяха писали, че децата ви са ви зарязали?

– Нямам деца, а двете племенници на моята балдъза ме обгрижват много добре. Що се отнася до жълтата преса – те бяха писали миналата година, че двамата с жена ми сме на море в петзвезден хотел на Свети Влас. А тя беше починала пет месеца по-рано. После все пак имаше извинения и опровержения. Иначе бяха дали детайлни описания – в хотела имало асансьор, направо долу на плажа се излизало, та и при братя Диневи. Едва ли не ме изкараха мафиот. Пък през това време аз се чудя тука как да се боря със самотата и с жегите.

– Партньори сте със Стоянка Мутафова в „Столичани в повече“ – едни казват, че вие не я понасяте, други, че тя вас?

– Няма такова нещо. Много ни е приятно и на двамата. Даже ми се обаждат и ми казват: „Покрай тебе и Стоянка живна, нали беше малко пасивна, а сега – преследва те, гледа те…“.

– По сценарий нещата отиват към брак…

– Да, по сценарий, ако решат, може есента да се вземем. То ще бъде една сватба – мамма миа, ама… (Смее се) Засега са малко недовършени работите. Например Стояна съобщава на сина си, но той как го възприема и какво става, още не е ясно.

– Не обичате думата звезда…

– Много звезди станахме. На небето са толкова много – милиарди, че и тука. Не го казвам като някаква поза. Даже излизаха толкова афиши навремето, когато бяхме много напреднали в естрадата – „Звездите на Сатиричния“. Та и ние покрай Парцалев, Стоянка и Калата минахме за звезди. И станахме после звезди, вече утвърдени, но какво значи звезда?

– Може би това, че хората ви разпознават и ви обичат и досега.

– Това – да. Но разпознаването не е много хубаво нещо. Не можах да си хвана гадже по тоя случай. Нали трябва това гадже да го заведеш някъде и нали ще те скиват… Но има и добри страни – по време на недоимъка нещо отдолу ще ти подадат – това пък е ползата. Случвало ми се е също на гишето на някоя администрация да кажа: „Добър ден“, служителката се обръща, защото чува познат глас: „Кой бяхте вие?“ и услугата става по-бързо.

– На какво се смеете днес?

– Много малко неща ме разсмиват. Не е само по мене тая болест, ами ние, българите, като цяло забравихме да се усмихваме. А особено пък един на друг да се усмихваме. Много рядко явление е. Когато срещаме приятни хора, трябва да се усмихваме. И ако някой път се усмихвам, то е, когато видя приятна муцунка насреща, когато чета също. Може да се усмихна и на глупостта на някои, гледайки телевизия сам, или когато чета вестник, пак се усмихвам, но то е друг смях вече…

 

http://www.168chasa.bg/