18 години без Владо Левков. „Как сте? Вън вали. Значи време е да си пишем.” Знаеш ли откога не е валяло Тук, Владо? Как да сме? Блато, простотия, никакви поети с китари, чалга, кючеци, измекяри, предатели, сволочь продажна, гнусно слугинска и ни един войвода, нито един харамия. 18 години без нежния като танцуващи пръсти Поет и без жестоката фурия като характер – журналист и публицист. Моят Владо. Без него никога нямаше да науча какво е да си честен в словото. Без него никога нямаше да разбера разранимо болезнените души на поетите, които ядяха чашите, с кръв по устните, докато аз барабар петко с мъжете под силното рамо на Владо обикалях кръчмите и клубовете, за да: „гледай, гледай, отвори си широко очите! Това е истинската литературата, не свеждай очи, гледай!”.

Той ми откри „По пътя”. С него вървяхме километри под нощното небе. Той ме научи да не си продавам думите, когато извират от сърцето. И никога да не падам на колене, само защото славата и кариерата са по-магнитни. Ръбат. Мощен като стихия. Крехък като полъх на глухарче. Талант като торнадо, което излетя ужасно, страховито рано в Небето.Когато криволичех още в началото на мръснишката професия, наречена журналистика, когато водех войни за всеки материал, за всяка цензурирана дума с главни редактори – плазмодии, Владо беше онзи, който калил ме в битките, знаеше, че няма да клекна, заради трийсетте сребърника…

Отиде си млад. Толкова млад, че сърцата ни скърцаха.Остави черна дупка в дущите ни – като от куршум, най-страшният куршум – да ти липсва онзи, когото не можеш да замениш с никого. Една вечер, зъзнейки на една спирка, след като той беше бесен на поредните „тенекиени тръби” – хора, а аз в моите луди весели години се хилех безгрижно, Владо ми посвети едно стихотворение и ми го подари с една уникална снимка, с посвещение: „На Хлапето. От Небето”.

ПОДАРЪК

На тази зимна спирка

с неврастенични ветрове

и толкова сумтящ народ

едно хлапе си свирка.

А песничката му кове

ръждясалия свод.

С обувките на Чаплин,

в главата като малък Блок,

хлапето тъй се весели,

че мръзнещите зяпват.

И вече само локвите

усещат, че вали.

Внезапно става странно,

че закъсняващият рейс

усмивките ни е проклел.

Че пътят е отбрана,

в която като рана зей

домашната ни цел.

Тогава мислим скрито:

дано пък старото небе

и този малък непознат

да резнат свойте китки.

И както в детството ни бе –

да се побратимят.

Защото днес от ревност

по истински дъжд скърбим.

И ревматично ни боли

нещастният му превод

от тенекиени тръби,

от стъпки и коли.

Днес, Владо, Брате мой, тук се мотаме още в нещастния превод от тенекиени тръби.

И времето няма никакво значение. Абсолютно никакво. За да докоснем душите си.

Всички онези, които искат да чуят песните на Владо и да прочетат стиховете му, могат да го направят на сайта

http://vladimirlevkov.com

Защото вън ще завали, по дяволите, и по ангелите, все някога ще завали!

Веселина Томова