Кое кара човек да оцелее в най-трудните условия? Този въпрос се върти в главата на мексиканския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту, докато снима филма „Завръщането”. Историята, която иска да разкаже, е епос за силата на духа: един мъж, който ловува бобри край река Мисури, е нападнат от мечка и оставен на произвола на съдбата от останалите трапери. Този човек, толкова вбесен, че е зарязан, намира сили да пълзи 300 км в преследване на вероломните си другари, обсебен от мисълта за отмъщение.

Това лято около филма започнаха да се носят най-различни истории. Хората от екипа разказваха как ги принуждавали да работят при -25 градуса по Целзий и да пътуват с часове до отдалечени локации в Канада и Аржентина само и само да снимат в продължение на 90-ина минути. И всичко това заради решението на Иняриту да използва само естествена светлина. „Ако бяхме предпочели зеления екран с кафе в ръка, всички щяха да са щастливи, но филмът щеше да е пълен боклук”, каза режисьорът на „Бърдмен” пред „Холивуд рипортър”.

Леонардо ди Каприо, който изпълнява главната роля, е имал може би най-неприятните преживявания от всичките си колеги (дори да оставим настрана, че го влачат гол по корем из замръзнало поле при една бойна сцена). Страданията му в името на изкуството включват спане през нощта в животински труп, гмуркане в ледени реки и ядене на суров бизонски черен дроб.

В четвъртък Ди Каприо беше възнаграден със „Златен глобус”, а получи и номинация за „Оскар”. Но човекът, в чийто образ влиза – „Завръщането” до известна степен е базиран на истинска история – не се е радвал на толкова бляскав живот.

Хю Глас е бил трапер, един от коравите планинари в Американския Запад от началото на XIX век, далечен братовчед на по-известни герои като Дейви Крокет. Повечето, което знаем за живота на Глас, са предположения: макар че е бил грамотен, той е оставил малко исторически следи за себе си. Оцеляло е едно писмо, което е написал до родителите на друг трапер, убит при сражение с враждебно настроеното индианско племе арикара. Глас е споменат и в документите на някои от началниците си, които го описват като своеволен и труден за озаптяване служител. Също така знаем, че е бил нападнат от мечка.

Глас е бил запомнен именно заради нападението от мечка. Историята се превръща в легенда на Дивия Запад около шест месеца, след като се случва – записана е през 1824 г. от филаделфийски адвокат с литературни амбиции. Постепенно тя достига до всички кътчета на САЩ чрез вестниците и списанията.

Дали е била истинска? Джон Т. Колман, професор от Университета Нотр Дам в Индиана, който е проучвал историята, не е съвсем сигурен. „Не знам дали по онова време са обръщали толкова голямо внимание на разликата между факти и измислици – обяснява проф. Колман. – Мисля, че историята е великолепна и отговаря на американските представи за Запада. При сблъсъка си с дивата природа човешките тела се превръщали в нещо съвсем различно. Те вече не били европейски или британски, те ставали американски.“

Нападението – на което няма очевидци – се е случило през лятото на 1823 г., пет месеца след като Хю Глас се присъединява към траперска експедиция в Южна Дакота. Някъде край бреговете на Мисури той се натъква на мечка гризли и двете ѝ малки. Стреснатата майка се нахвърля на Глас, разкъсва му скалпа, пробива гръкляна му и му строшава краката. Другите трапери чуват виковете, притичат се на помощ и след няколко изстрела разяреното животно е повалено.

Намират Глас в окаяно състояние, на крачка от смъртта. Водачите на групата решават двама души да останат с него, докато умре, и да го погребат според християнските обичаи. Това са Джон Фицджералд и много по-младият Джим Бриджър, чиито роли се изпълняват от британските актьори Том Харди и Уил Поултър.

Два дни те се грижат за ранения трапер, но знаейки, че с всеки изминал час другарите им се отдалечават все повече и повече, Фицджералд убеждава Бриджър да изоставят Глас. Полагат го в плитък гроб и потеглят. Когато Глас се свестява, открива, че е сам. Тежко ранен, той някак събира сили да се довлачи до близкото поточе – първият етап от шестседмично му пълзене до най-близкия лагер.

Във всеки преразказ на тази история се добавят нови барокови подробности. А интерпретациите са много – от поемата „Песен за Хю Глас” (1915) на Дон Нейхард, през романа Lord Grizzly (1954) на Фредерик Манфред, до филма Man in the Wilderness (1970) с Ричард Харис в главната роля.

Някои твърдят, че Глас убил и изял гърмяща змия; че се събудил от дрямка и видял как една мечка гризли лиже личинките от раните му. Дължината на изминатото с пълзене разстояние нараснала от 130, през 160, до над 300 км. Предисторията на Глас също станала по-натруфена: на младини той бил отвлечен от френско-американския пират Жан Лафит, бил заловен от индианците поуни и откупил свободата си с кесия алено багрило на прах.

Историята е кървава и мазохистична, но накрая е малко разочароваща, защото финалът й е като във всяка друга приказка. Глас успява да открие Фицджералд и Бриджър, но вместо да им отмъсти яростно, прощава и на двама им. „Това е най-трудната за драматурзите част. Всеки се оплита в обяснения защо Глас е бил воден от толкова силно желание да унищожи двамата мъже, които са го изоставили, но накрая решава да прояви милост и да не ги убие”, посочва проф. Колман. Какъв финал за филма си е избрал Иняриту, предстои да видим. Можем само да се надяваме, че той и Ди Каприо, както и всички други, замесени в проекта, не са страдали напразно.

Хорейша Харод – вестник Телеграф

ploshtadslaveikov.com