Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 22.05.2024
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

Анкета

Очаквате ли Варна да се развива през следващите години?

Резултати

Зареждане ... Зареждане ...

В категория Арт

Карлос Сафон: Човек не си дава сметка за алчността, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си

Карлос Руис Сафон е испански писател от каталонски произход. Роден на 25 септември 1964 г. в Барселона, Испания, починал през 2020 г.. От малък мечтае да бъде писател. Учи в йезуитското училище „Сан Игнасио“ в Барселона. Започва да учи журналистика, но още първата година получава предложение за работа в областта на рекламата. Издига се до творчески директор на голяма агенция в Барселона. От 1993 г. до 2006 г. живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 г. решава да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата. Литературната му кариера започва през 1993 г. с публикацията на серията юношески романи „Мъглата“ – „Принцът на мъглата“, „Среднощният дворец“, „Септемврийска светлина“ и „Марина“. През 2001 г. публикува първия си роман за възрастни – „Сянката на вятъра“, преведен на повече от 30 езика и издаден в над 40 държави в тираж над 10 милиона екземпляра. Следващият му роман – „Играта на ангела“, е публикуван през 2008 г. от барселонското издателство Planeta в милионен тираж. Предлагаме ви избрани мисли на испанския писател:

Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.

-Хората са лоши…

— Не, не са лоши… Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава — с извинение — всеки, който му изглежда по-различен от него — било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.

Дарвин е бил мечтател, уверявам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има ум в главата, се падат девет орангутани, с които трябва да се боря.”

Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. … Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.

– Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото поведение. Това си е чиста биология.

– Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението – твърдеше той.

– И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция – това са четирите конника на Апокалисписа.

Парáта е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв.

Спомняме си само онова, което никога не се е случило.

Странно как съдим другите, без да си даваме сметка докъде стига презрението ни – докато не изгубим любимите същества, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали…

Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

Изкуството на четенето бавно умира. То е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден.

Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент в книжарницата на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път към сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно – независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили – ни предстои да се завърнем.

Вижте, Даниел, жените – с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас – са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво – не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.

Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

….

Не се срамувайте, такъв е животът. Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите – това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.

На младини човек вижда света такъв, какъвто трябва да бъде, а на старини – такъв, какъвто е в действителност.

Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.

Когато умът разбере случилото се, раните в сърцето вече са прекалено дълбоки.

Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите.

….

– Знаете ли какво им е най-хубавото на разбитите сърца? – попита библиотекарката.

Поклатих глава.

– Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини…

Книгите са огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.

Всяка книга си има душа. Душата на човека, който я е написал, и душата на този, който я е прочел и живее и мечтае с нея.

Безсмислено бе да си губим времето в опити да променим света; достатъчно бе да не допускаме той да ни промени.

Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем…

Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на получаващия.

Внимавайте какво говорите и какво правите с децата си. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете – било то от злоба или от невежество – се загнездват в паметта му като тумор и рано или късно му изгарят душата.

Онзи, който наистина обича, обича тихо и с дела, никога с думи.

Прекалено строг съдник на самия себе си – качество, което винаги отличава стойностните хора.

Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо – а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.

Радвам се, защото е възможно, подчертавам – възможно е – този миг никога да не настъпи, възможно е да не се влюбиш, да не пожелаеш или да не си в състояние да посветиш живота си на друг човек и един ден да навършиш четирийсет и пет години като мен и да си дадеш сметка, че вече не си млад и че не е имало за теб хор от купидончета с лири, нито път постеля от бели рози, простряна чак до олтара. Тогава ти остава едно-едничко отмъщение – да откраднеш от живота насладата на тая здрава и жарка плът, наслада, която е по-нетрайна и от добрите намерения и е най-близкото до рая нещо, което ще намериш в тоя гаден свят, където всичко се скапва, като се почне с красотата и се свърши с паметта.

….

Не се доверявам на хората, които си мислят, че имат много приятели. Това е признак, че не познават околните.

Понякога на човек му писва да бяга. Светът е много малък, когато няма къде да отидеш.

Нашите вярвания, нашите познания, нашите спомени, че даже и сънищата ни. Всичко е приказка, повествование, поредица от случки и персонажи, които предават някакво емоционално съдържание. Един акт на вярата е всъщност акт на приемане – приемане на история, която ни се разказва. Приемаме за истина единствено онова, което може да бъде разказано.

Един писател никога не забравя първия път, когато е получил някакви пари или хвалебствие в замяна на създадената от него история. Никога не забравя първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че ако някой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно поприще ще му осигури покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената мечта: да види името си отпечатано върху жалък къс хартия, който със сигурност ще го надживее. Един писател е обречен да запомни този миг, защото оттам насетне вече е изгубен и душата му има определена цена.

Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска.

Човек не си дава сметка за алчността, която се таи в сърцето му, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

Всяко произведение на изкуството е агресивно. И целият живот на твореца е една малка или голяма война, която той води най-напред със себе си и със своите ограничения. За да постигнеш каквато и да е цел, на първо място е нужна амбиция, после дарба, познание и накрая – удобен случай.

Поезията се пише със сълзи, романът – с кръв, а историята – с бистра водица.

Уменията, с които идваш на бял свят, са просто боеприпаси. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш ума си в точно оръдие.

Ще видите, че като отмине неприятното чувство, верните отговори ще започнат сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо важно не научаваме през живота, само си припомняме.

Всяка организирана религия, с малки изключения, се крепи върху подчинението, потискането и свеждането до безгласна буква на жените в групата. Жената трябва да приеме ролята на едно ефирно, пасивно и майчинско присъствие, лишено от власт или самостоятелност – в противен случай си плаща за последиците. Тя може да има своето почетно място сред символите, но не и в йерархията. Религията и войната са мъжки занимания. Така или иначе, жената се оказва съучастник и изпълнител в процеса на собственото си поробване.

Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят.

Луд е оня, който се има за здравомислещ и смята, че глупаците не са от неговия ранг.

Всичко се прощава на този свят, само да казваш истината е непростимо.

Дайте ми някоя изгубена кауза и това ми стига, за да съм щастлив.

Не се доверявай на този, който се доверява на всички.

Ако никой не си спомня за теб, значи не съществуваш.

Готови сме да повярваме във всичко, освен в истината.

Ако се бях спрял да помисля, щях да разбера, че предаността ми към Клара не е повече от извор на страдание. Може би затова я обожавах все повече, заради тази вечна глупост да преследваме тези, които ни нараняват…

Има по-лоши затвори от думите.

Времето ме научи да не губя надежда, но и да не й вярвам прекалено много.

Една тайна струва толкова, колкото тези, от които трябва да я пазим.

Париж е единствения град на света, където да умреш от глад все още се смята за изкуство.

Понякога се брои не това, което си дал, а това, което си отстъпил.

Спомените са по-лоши и от куршумите.

Някой ми каза, че в мига, в който се запиташ дали обичаш някого, вече си спрял да го обичаш завинаги.

barometar.net